Театърът няма да умре. Театърът е завинаги.
Четвъртък вечер. Народен театър Иван Вазов. Заден вход. Сцена на 4-тия етаж. Зала с малко редове. Официално облекло (на театър не се ходи с анцуг!). Момиче на гардероба. Момче на входа.
В тетаъра има усещане за нещо специално. В тетаъра се пали (истински!) огън. В театъра чувстваш близостта на историята.
Не мисля, че магията някога ще изчезне. Чувството да си част от нещо толкова живо, истинско и емоционално е вълшебно. Очарованието на театъра не може да се сравни с никое друго. Понякога сцената ти се струва твърде малка за огромния талант. И в такива случаи се питаш как тя успява да побере двама човека като Валентин Танев и Малин Кръстев едновременно без да експлоадира на милиони парчета. Действието в постановката Лазарица, представено в четири сезона, идеално пасва на историята - вълнуващо пътешествие между трагичното и комичното, между надеждата и отчаянието. Гледах я от първия ред (твърде близо може би?) и се възхищавах на майсторството на актьорите – всяка емоция беше изписана на лицата им, всяка мъка гледаше през очите им, всеки звук беше изпълнен със спомени и надежди.
Театърът няма да умре. Театърът е завинаги.
P.S. Малин Кръсев е най-убедителното куче на света. Има дори кучета, които се учат от него – сигурна съм!
