Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст, не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот.
Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.
Това е един от малкото разговори, достъпни за широк кръг уши и очи, в който събеседник е Теодора Симова. Не защото не обича да говори, а защото повече обича да обменя образи, форми и цветове, отколкото думи. Тя е графичен дизайнер, отдаден в голяма част от работата си на културния сектор, за който създава визуални идентичности, уеб и лого дизайн и всякакви други графични „субстанции“, катализиращи посланията на различни проекти и артистични продукции. Самата тя, принадлежаща към креативните професии, използва визуалния език по начин, който придава глобална естетика, а не локален послевкус на проектите, с които се захване.
Завършва реклама в Милано, но се връща в София и създава студио „Луноход“, в чието портфолио вече са рекламните визии на седем спектакъла на режисьора Явор Гърдев („Празникът“, „Чамкория“, „Пияните“, „Чайка“ и др.), визуалната идентичност на Nomad Dance Academy Summer и Spring Forward 2018; и още близо двайсет проекта. От 2017 г. е един от графичните дизайнери на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, а от 2019 г. – автор на художественото оформление на единственото в страната специализирано издание за танц и танцова култура „Списание за танц“.
Какво работи Теодора Симова?
Основно работя като графичен дизайнер, но и още куп неща, които не мога да дефинирам с професия. Създавам визуални идентичности за спектакли, фестивали и други събития. Това включва дизайн на лога, плакати, флаери, програми, каталози, различни видове мърчъндайз и други рекламни материали – както печатни, така и за онлайн употреба. Също така понякога се ангажирам с уебдизайн. Имам и някои по-комерсиални проекти, свързани с различни продукти, но естеството на работата е същото.
Обичам и да се наемам с по-различни задачи, когато имам възможност – както например работата ми в „Елхата у Иванови“ (творческа акция, създадена от съвместната работа на театър „Реплика“ и Явор Гърдев въз основа на едноименния драматургичен опус на Александър Введенски), която беше нещо като визуален коментар на текста на живо.
А какво друго правиш?
В момента свободното ми време е основно ангажирано с ремонтни дейности и обзавеждане. Упражнявам се в интериорен дизайн на собствения си дом.
Каква е артистичната орбита на „Луноход студио“, чийто създател си?
Движението в орбита предполага обикаляне в кръг, а аз бих предпочела да мисля, че се движа напред с опцията да направя остър завой във всеки един момент.
Току-що излезе от печат брой 2 на „Списание за танц“, чиято отличителна визуална идентичност и оформление са твое дело. Каква е твоята графична концепция за него и какви са предизвикателствата в създаване на графичен дизайн на печатна медия?
„Списание за танц“ има една много съществена особеност и тя е, че съдържанието му покрива огромен диапазон от стилове и теми – на неговите страници се срещат традициите и новото в танца, класическия балет и съвременния танц и пърформанс, популярните танцови практики и по-специализираните такива. Затова и графичното оформление и визуалната идентичност не могат да отиват в крайности, а трябва да създадат баланс между класическото и съвременното.
Мисля, че във визуално отношение логото на „Списание за танц“ успява най-точно да представи този баланс. Като всяко периодично издание и това списание спазва една своя политика на визията, заложена с пилотния брой. Разбира се, вариациите са позволени и се случват, но някои кодове във визията остават непроменени, тъй като именно тяхното натрупване създава наш собствен облик, който с времето да ни направи разпознаваеми.
Обемът на броя също има отношение към начина, по който той изглежда. С екипа на изданието винаги търсим равновесието между количеството текстове и визуалните материали към тях – целта ни е визуалното да не разсейва читателя, да не измества фокуса от темата, но в същото време да има категорично присъствие, което отличава едно списание от информационен бюлетин например. Смятам, че това ни откроява от такива издания в културната периодика, в които твърде често визията е пренебрегната за сметка на съдържанието.
Голяма част от снимковите материали в списанието са ни предоставени от международни танцови компании, а за рецензиите на българските представления разчитаме на фотографите, които работят с конкретните артисти. В същото време за мен е от изключителна важност да можем да работим с фотографи, които да направят специално поръчани за изданието ни снимки – в първи брой това беше Надежда Чипева, а в новото издание съм много щастлива, че работихме със Стефан Н. Щерев.
Ако трябва да обобщя – според мен „Списание за танц“ е за хора с чувствително око и пластичен ум, които не остават статични при звук от обръщане на страници и не се страхуват да се порежат на хартия.
„И какво като изображението е в Word, не може ли да се ползва?“ е сред репликите, за които знаем, че разтреперват графичния дизайнер, а какво друго предизвиква емоциите му?
Когато ми върнат имейл, в който пише „корЕгирай“.
Проектите, по които работиш най-често, са в сферата на културата и изкуствата. Защо там ти е най-уютно?
Защото от всеки един проект, по който работя в тази сфера, успявам да придобия нови знания. Не мога да си представя например как научаваш нещо ново, докато правиш реклама на калъфчета за телефони. Докато работата по визията за една постановка или специализирано издание, като „Списание за танц“, изисква проучване, търсене и съответно откриване на непознати територии
Друга причина са хората, които работят в тази сфера – с тях се разбирам най-лесно и може да се каже, че „говорим на един език“.
Като зрител, ти какво изкуство харесваш?
Смело изкуство, което изразява позиция. Изкуство, което не се старае да те накара да се чувстваш удобно и спокойно, а напротив.
А какво не можеш да понасяш в една творба?
Самоцелни решения. Импотентност. Нищонеказване. Мързеливо изкуство.
Какво те накара да станеш графичен дизайнер? И ако не беше избрала това, какво друго би станала?
Единствено и само това, че искам да го правя, интересно ми е и ми е приятно. Когато спре да ми бъде приятно, ще трябва да си намеря друга професия.
Бих станала астрофизик или криминалист. Искала съм да бъда и патоанатом.
Защо избра България пред Италия?
Когато не знам какво да правя, се старая да не правя излишни движения. Затова, когато завърших бакалавърска степен в Италия и не знаех дали веднага да запиша магистратура – нито каква, нито къде, се прибрах за лятна ваканция. Един ден реших, че искам да разбера какво е от другата страна на театралната постановка, тъй като винаги ми е било интересно, и изпратих CV-то си, заедно с мотивационно писмо за стаж, до няколко столични театъра. Получих само един отговор – от Народния театър „Иван Вазов“, и започнах стаж там, който после премина в постоянна работа за следващите 4 години.
Какво е добрият дизайн за теб – прикрива недостатъците на продукта (обекта), подчертава предимствата му или нещо друго?
Добрият графичен дизайн е този, който успява да предаде желаното послание на желаните хора. Ако не знаеш какво искаш да кажеш и на кого, няма дизайнер на света, който да те спаси от безсмислие. Това е гледната ми точка за графичния дизайн, като работещ в сферата. За всички други сфери на дизайна мога да отговоря поотделно, но само като потребител.
Колко лога могат да се натъпчат на 1 кв. см?
Безкрайно много… но ако са едно върху друго.
Кога направи първия си проект? Какъв беше?
Когато бях на 16 или 17 г. Беше календар и онлайн визии за среща на феновете на една американска рок група в Далас. По това време общувах онлайн с тази фен група и едновременно упражнявах английския си език и уменията си за работа с Photoshop. Тогава бяха много популярни дискусиите във форуми, а присъствието на човек там беше обвързано с наличието на аватар и банер в полето за подпис. Тогава се появи и тенденцията двете изображения да си отиват по някакъв начин, да са съчетани и ето, аз това правех – произвеждах „комплекти“ от аватар и банер за форумите, посветени на групи, филми и друга популярна по това време култура.
А какъв е последният?
Заради извънредната обстановка имам няколко проекта, които са отложени във времето и са в процес на подготовка – визиите за премиерата на Явор Гърдев „Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър в МГТ „Зад Канала“ и за 13-о издание на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, което се премести за октомври и ноември т. г., но вече може да видите тийзър на визията му в социалните мрежи.
Предстои да започна един изцяло собствен проект (т.е. сама да съм си работодател и изпълнител), който е подкрепен от програма „Солидарност в културата“ на Столичната община. Казва се „28 дни blackout поезия“ – в рамките на 28 дни, колкото е карантината за заразени с COVID-19, ще представям онлайн всеки ден по 1 blackout поезия в инстаграм профила @28daysbp. Избрах blackout поезията заради силно визуалния ѝ аспект – ще използвам различни техники за „заличаването“ на излишните думи, като след края на епидемиологичната обстановка оригиналите ще бъдат обявени и за продажба. Ще има и „гост-изпълнители“, но повече за тях по-нататък.
Кога си позволяваш да си дръзка в дизайна?
Единствено и само когато това би отговаряло на смисъла на проекта, за който се прави въпросният дизайн. Веднага давам и пример – един такъв проект е „Нонумент“. Темата на този радио балет, начинът, по който „се изпълнява“, изискват да има елементи на дързост във визуално отношение – някакво нарушаване на стандартите и на нормите. Затова и си позволих да предложа по-смели цветови комбинации и картичките с „fake facts“, които мисля, че направиха една приятна връзка между миналото и настоящето.
Разбира се, отношение към дързостта има и екипът на проекта – със Стефан А. Щерев работим от доста години вече заедно и аз знам какво мога да си позволя като дизайн и какво не за неговите проекти. Той пък знае какво да очаква и какво със сигурност няма да му бъде предложено като визия. Работила съм и с много консервативни хора, които не биха искали нищо подобно във визиите си. Обикновено не повтарям проекти с тях.
Как онлайн ресурсите за графичен дизайн промениха това поле? Ощетиха го, като понижиха качеството и настана всеобщо дизайн-ване от непрофесионалисти или възбудиха интереса на хората към дизайна, така че да осъзнаят важността му, да започнат да се образоват в тази посока, както и да търсят професионална намеса за проектите си?
Ако говорим за сайтовете от типа на Shutterstock – от моя гледна точка изобилието на онлайн ресурси може да е улеснение за дизайнера, но той трябва да е изключително внимателен с тези ready-made материали. Положителният аспект за клиентите пък е, че това позволява по-ниски цени и по-кратки срокове на изпълнение. Но отново казвам, че и двете страни трябва да са много внимателни с употребата им.
А феноменът на „всеобщо дизайн-ване“ е може би резултат на това, че, поне в България, всеки може да си инсталира последната версия на Photoshop и да се самообучава напълно безплатно. Първият и по-лесен за дефиниране проблем е технически – не отделят достатъчно време, за да се самообучат как да използват софтуера. Другият проблем се състои в липса на каквато и да е естетическа чувствителност.
Моят опит показва, че хората, които са с нагласата „мога всичко сам“, в повечето случаи истински харесват крайния си продукт, не забелязват нищо нередно в него и дори търсят одобрение от други лица, което, ако не получат, не приемат като основателна критика, а като завист и заяждане. Първата правилна стъпка е – потърсете професионалист. Втората – доверете му се и го оставете да работи.
В момента какво най-много те вдъхновява за работа? Някоя идея, визия, мисъл, която не ти излиза от ума?
Най-често ме вдъхновява музика, докато работя, почти винаги слушам музика и понякога една и съща песен on repeat. Ето в момента това е A place in the Sun на Stevie Wonder.
Графичният дизайнер може да променя поведението на хората към даден продукт. Това натоварва ли те с някаква отговорност по отношение на продукта? И можеш ли да създадеш визия за проект, в който не вярваш или не харесваш?
Мога, защото вече съм го правила, но затова избрах и да изляза на свободна практика – за да си избирам проектите. Налага ми се, разбира се, да работя и за проекти, които не намирам за невероятно вдъхновяващи и ценни, но се старая да ги държа под определен процент от общото ми количество работа. Особено когато става дума за събития от културния живот у нас, имам остра непоносимост към липсата на вкус и откровения кич, който ни се предлага. Радвам се, че съм в ситуация, в която мога да отказвам някои покани за работа.
Има и каузи и идеи, за които никога не бих работила, например антиваксър кампании, националистически движения, религиозни организации, конспиративни теории и други, откровено забавящи еволюционния процес явления.
Светът около нас става все по-визуален – появяват се приложения, които изцяло предпочитат изображенията пред текста, освен това от статично изображение все повече се върви към видеоформат. Как тези тенденции се отразяват на графичния дизайн и какви предпоставки за него създават?
Започва да става неконкурентоспособно да се „профилираш“ само в графичен дизайн и според мен, бъдещето на фрийлансърите е в придобиването на все по-широк кръг умения. Бих искала да изразя и еретичната мисъл, че театралният плакат има нужда от преосмисляне в контекста на 21. век. Напълно недостатъчно е да се създаде плакат за една постановка, който да е самостоятелен и неинтегриран в цялостна визуална концепция за реклама.
Задължително е да е адаптивен за форматите, които в момента се използват най-масово за разпространение, а те със сигурност не са 70х100 см. Нека гледаме с уважение към добрите примери от миналото, но да не забиваме упорито пети в земята, демонстрирайки криворазбран традиционализъм и носталгия по вече отминали и неприложими към съвременността практики.
Ина Дублекова и Кремена Христова са авторки на интервютата.
