Свободни

Активист, доброволец-пожарникар, планинар... Ако има човек, който знае как да уплътни 24 часа и в същото време да е полезен на хората, природата и обществото, то това е Тихомира Методиева. Доброволец по призвание, фотограф по душа, счетоводител по професия - Тихомира всекидневно се бори да показва на всички около себе си красотата на родния край и добротата в сърцата на хората. За нея нашите природни дадености и културно наследство са завет, а не бащиния и ние трябва да се борим за това те да останат автентични. Тихомира вярва, че българите можем да бъдем съпричастни и да си помагаме, а след като прочетете какво има да ви каже в редовете по-долу, убеден съм, че и вие ще повярвате. 

Родена и израснала в София, Тихомира разделя времето си между десетки доброволчески каузи и все пак успява да изгради успешна кариера и да отгледа вече 17-годишната си дъщеря. Срещата с нея ме накара да вярвам, че Жената чудо съществува и, разбира се, е българка. Запознайте се с Тихомира.

Тъй като се занимаваш с доста неща, наистина не знам откъде да започна. Но може би с доброволчеството – защо за теб е важно да вършиш нещата доброволно и от сърце?

Знам, че това е правилният начин да помагаш. С колегите ми доброволци не можем да стоим безучастно със скръстени ръце, когато хората, или природата, или културното ни наследство се нуждаят от помощ. И просто запретваме ръкави.

Доброволец-пожарникар съм в Столичното доброволно формирование и съм секретар на Националната асоциация на доброволците в Република България, която обединява доброволните формирования от цялата страна, ГДПБЗН (Главна дирекция Пожарна безопасност и защита на населението), Националното сдружение на общините, Сдружение Пещерно спасяване, Федерацията на радиолюбителите, Мобилната спасителна служба на Офроуд сдружението, УАСО (Университетския аварийно-спасителен отряд) и Рафтинг клуб „Рефлип”, като продължаваме да издирваме и набираме съмишленици, с които да помагаме при пожари, наводнения, земетресения и всякакви други бедствия.

Доброволните формирования (цялото наименование е доброволни формирования за предотвратяване или овладяване на бедствия, пожари и извънредни ситуации и отстраняване на последиците от тях) в страната са 210. В тях членуват близо 3000 души. Всяко от тези формирования е в различна степен екипирано и доброволците са в различен етап на обучението си. Най-активни са ни доброволците от „Пловдив 112” и от „Содис” – Вълчедръм. Те са преминали и най-много от необходимите обучения и постоянно се самоусъвършенстват.

Няма да мога да опиша всички акции, в които са участвали. Запознах се с пловдивчани по време на наводнението в Аспарухово, а с вълчедръмци в Мизия и оттогава участваме заедно и в акции, и в обучения. Този тип доброволчество, пожарникарското, изисква малко повече знания и умения. Не във всяка дейност може да се включи необучен човек. За да сме наистина полезни в бедствието, а не само да участваме в разчистването след стихията, се подготвяме предварително. Обученията наистина са много и не всеки може да отдели време за тях, но са важни. В противен случай вместо да сме от полза на професионалистите, бихме се превърнали в тежест за тях и бихме застрашили и техния живот.

Член съм и на Гражданската инициатива за опазване на културно-историческото наследство, която беше инициатор на сформирането на Форум „Културно наследство”. Със съмишлениците ми се опитваме да пробудим обществото да се възпротиви на подмяната на автентичността с бутафория. Тревожим се, че бутафориите се издигат из цялата страна, а автентичното наследство като Източната могила в Караново е оставено без елементарна защита от атмосферните условия.

Участвам в Експедиция „Преоткрий България”, с която група фотографи, историци и археолози, обединени от Евгени Димитров от Булфото, се опитваме да популяризираме малко известни или току-що открити археологически обекти. Обикаляме страната, снимаме и всяка година правим изложба на Моста на влюбените и календари със снимки от експедицията.

Но освен с фотоапарат се включвам и с лопата и кирка в археологическите проучвания. Тъй като не за всички обекти държавата предоставя финансиране, а страната ни е пълна с важни за науката находки и започнати и недовършени проучвания, затова лятно време доброволци се събираме да помагаме на археолозите.

Бориш се с пожари, снимаш красотата на България, опитваш се да спасиш света. Защо го правиш и намираш ли достатъчно съмишленици?

Докато пътувам из страната заради разнообразните си занимания, се срещам с най-различни хора, които правят чудеса за местата, които са избрали за свой дом. Аз съм от малцината щастливци, които имат шанса да ги срещнат и да се вдъхновят от техния пример. Познанството с такива отдадени хората ме мотивира.

Съмишленици имам, не много, но достатъчно. Из цялата страна е пълно с хора, които на драго сърце помагат.

Света още не се опитваме да спасяваме, не се изживяваме като супергерои. Засега само се опитваме да променяме отношението на българите към околната среда и към самите себе си. И тъй като в България проблемите са много, всеки, който изпитва необходимост да бъде полезен, със сигурност ще намери своята среда и своята кауза.

Има много такива хора и ако ги търсим, ще ги намерим. Но имаме и много още работа да свършим, за да променим отношението на обществото към доброволците. Засега повечето българи или ни смятат за луди, или търсят користни подбуди в дейността ни. Можем да променим нагласите им и виждам, как се случва. С примера си всеки от нас ежедневно увлича и други. Личният пример е изключително заразителен. - води до епидемии, които със сигурност ще променят обществото.

Какво ни липсва на нас българите? Понякога изглежда, че с времето сме забравили как да си помагаме, как да не мрънкаме, как да се радваме на малките неща...

Много неща ни липсват и не, нямам предвид мателиални, с материалните дори прекаляваме. Липсва ни солидарност. Липсва ни доверие. Липсва ни самочувствие. Липсва ни смелост. Липсва ни и разум.

Докато злото не прескочи в нашия двор, се преструваме, че не го виждаме, а когато се заседи около огнището ни, докато ние си скубем косите от скръб и самосъжаление, съседите празнуват, че вече не у тях... Когато някой все пак се осмели да потърси подкрепа и съчувствие, веднага намираме стотици причини да не го сторим: „Откъде накъде ще му помагаме, това си е негов проблем, сам си е виновен” или любимото: „Да би мирно стояло, не би чудо видяло”.

Виждате в момента как собствените колеги на Петър Кърджилов се нахвърлят върху него, защото направи достояние бойкоборисовата практика да уволнява по телефона тези, които казват неудобната истина по телевизора. А би било толкова лесно колегите му да го подкрепят, така както излязоха за Владо Руменов пред същата сграда, когато Вежди Рашидов се опита да го уволни. С мълчанието си сами създаваме условията, в които да се питаме: „За кого звъни телефончето?”.

Пътуваш много из България – от какво според теб се нуждаят хората на отделните места, особено по-отдалечените кътчета на България? Какво трябва да се промени, за да живеем по-добре на родна земя?

По-отдалечени от къде? От столицата ли? Дистанцията няма никакво значение.

Упрекват ни, че в големите градове е лесно да си доброволец, че в София и в Пловдив си нямаме други грижи и само се чудим на кого да помагаме... Обаче ние разполагаме с прекрасния пример на Вълчедръм. Там, в най-бедния район на страната – Северозападна България, има една група изключително активни доброволци-пожарникари, които през лятото със своя противопожарен автомобил участват наравно с местната пожарна служба в гасенето на пожари и разчистване след наводнения, а през зимата се включват в спасяването на пострадали хора и автомобили в преспите от северните снегонавявания. Въпрос на желание е.

Денонощието е само 24 часа. Дали в мрънкане и самосъжаление, в кръчмата или в мола, или по друг начин, всеки сам избира как да ги прекара.

Имаш толкова много хобита, но фотографията се откроява. След толкова запечатани моменти, какво ти прави впечатление при общуването между хората, когато си зад обектива?

Обективът изгражда особен вид преграда между фотомодела и фотографа, преграда, която пропуска само най-добрите страни на заснетия. Всеки играе роля, когато усеща, че го снимат. За да бъде искрено и пълноценно общуването, то трябва да е непринудено, а не изиграно.

Изкарваш си прехраната като счетоводител, но се занимаваш с какво ли не. Как успяваш да съвместяваш хобитата си с кариерата?

Лесно е. Работохолик съм. Кариерата си я направих на 25 години. Тогава работех по 18-24-36 часа на ден. Бях се посветила на работата си. Сигурно съм единственият, който се зарадва на кризата през 2008 г. Благодарение на кризата сега успявам да се занимавам с много повече неща: да уча, да снимам, да доброволствам, да ходя на театър, кино, изложби... даже ми остава време да чета книги. Шегувам се, за книги всеки е длъжен да намира време, ако не иска да се превърне в едноклетъчното телесапиенс, което изгражда ценностната си система и възпитава децата си чрез телевизионните реклами и риалити предавания.

Имаш дъщеря на 17 години – предизвикателство ли е балансът между личния и професионалния живот и на какво се опитваш да я научиш?

Не си представям човека като въжеиграч, който балансира между личния и професионалния живот. Животът е един. Работата допълва или изпълва живота ни в зависимост от нашето отношение към нея.

Ролята на родителите е да научат децата си на самостоятелност и след това да се наслаждават на полета им. С личен пример това става от само себе си, без принуда, без тормоз, без поставяне на условия. Не се налага родителят да влага кой знае какви усилия. То си се случва естествено.

Моята дъщеря пее в Детския хор на Българското национално радио, доброволец е на Българския червен кръст, участва в залесявания със Зеления отбор, а когато не е ангажирана с концерти и репетиции, заедно доброволстваме по археологически разкопки. Това е нейният избор. Прави ми впечатление, че все повече тинейджъри са осъзнати личности. Интересуват се от опазване на природата и градската среда, от културно-историческото наследство, от културните събития в града. Със съвременните технологии знанието е достъпно навсякъде и това помага тяхното поколение да израства доста разумно.

Имаме богата история, но успяваме ли да я опазим жива и да я предадем на по-малките?

Напоследък вкусът на масовия турист се е чалгаризирал. Бутафорията Цари Мали град е един от най-посещаваните обекти. Хората искат да се облекат в ризници и да си правят селфита с мечове в ръка или да си сложат главата на дръвника и да се снимат под падащото бутафорно острие. А има толкова много стойностни места, които остават невидяни...

За мен и моите приятели от Гражданска инициатива за опазване на културно-историческото наследство е важно да убедим българите, че трябва да опазим историята си автентична. Да предадем завета, а не да усвоим наследството.

Да завършим с нещо позитивно - разкажи ни за последното нещо, което много те е впечатлило независимо дали е човек, случка, снимка...

Толкова много хора и случки ме впечатляват, че се чудя с коя да ви запозная. Себеотдадеността на хората, помагащи в бедствия, безспорно е най-героична, енергията на доброволците-археолози не е за пренебрегване, залесителните акции са в разгара на сезона... Всички заслужават внимание, но най-неизвестна за обществото е историята на хората от читалище „Пробуда 1906” от с. Никола Козлево.

Селото им се е формирало след разделянето на Добруджа и хората там са преселници от Северна Добруджа. Преди да се заселят е трябвало да намерят вода и затова са копаели кладенци. Със създаването на канализацията тези кладенци са престанали да имат същата функция и с годините са буренясали и пресъхнали.

Хората от Читалището обединиха съселяните си да картографират 27 кладенеца в райина на селото, като увлякоха и децата да събират стари семейни снимки около кладенците, менци и бъклици, да записват семейните истории за построяването им. А най-интересното е, че след акцията по разкриването на кладенците, в селото вече бутилират собствена марка кладенчова вода „Селана”.

Ако материалът Ви е харесал, то можете да прочетете повече за Тихомира в сайта на моята кауза svobodni.bg. 

Патрик Смитьойс