Вече близо два месеца продължава пълномащабната инвазия на Руската федерация в Украйна. Вследствие от войната милиони украинци оставят домовете си и поемат към съседни държави или по-малки градове. Според данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците, към момента почти 5 млн. души са напуснали Украйна в търсене на безопасност и сигурност.
Кризата предизвика вълна от емпатия и съпричастност по целия свят. Моментално бяха организирани хиляди доброволчески инициативи за осигуряване на дом, подкрепа, дарения и материали от първа необходимост за бягащите от войната. Днес ви срещаме с един от доброволците, превърнали се в активна част от тези процеси – а именно Стойчо Велев.
Стойчо е завършил право в СУ "Св. Климент Охридски", а в момента е част от международната магистърска програма "Европейска политика и общество". Този семестър обучението му преминава в Ягелонския университет в Краков, Полша. "Тъкмо пребиваването ми в Полша ме постави толкова близо до центъра на събитията в последните близо два месеца", казва той.
Какво още ни сподели Стойчо за преживяванията си като доброволец в подкрепа на украинските бежанци? Ще научиш в следващите редове.
Стойчо Велев
Предвид твоите интереси и занимания няма как да не те попитам – очакваше ли да се стигне дотук?
Да твърдим, че развръзката е била логична, ще е по-скоро преувеличение. Макар преобладаващото обществено мнение преди ескалацията в нощта на 23 февруари да сочеше, че война ще има, стратегическите ходове и от двете страни явно намекваха, че се води политика на силова дипломация, която в същността си бе малко вероятно да доведе до широкомащабен военен конфликт. Такъв бе възможен по-скоро на локално равнище – спрямо Донецка и Луганска област, които в близкото бъдеще потенциално да бъдат политически усвоени от Руската федерация по Кримската формула.
Развитието на конфликта, със своите многобройни причини и следствия, се оказа коренно различно. В този контекст дълготрайните неуспехи в преговорния процес между двете държави е крайно разочароващ, защото с всеки ден войната придобива трагични измерения, които ще формират тежката участ на региона за десетилетия напред.
Как би описал чувствата и мислите, с които се сблъскваш от началото на войната насам?
Отвъд известната доза притеснение и шок, която предполагам се настани в умовете на всички ни в деня на инвазията, бих могъл да призная, че в личен план тези настроения в последствие бяха заменени от значителна доза болка и разочарование. От това, че хиляди човешки животи ще бъдат принесени в жертва на един иначе предотвратим конфликт. От това, че архитектурата на съвременния международен ред не се оказа достатъчно устойчива да предостави алтернатива на войната. От това, че европейските народи очевидно не сме научили уроците на миналото си и сме способни толкова лековато да проиграем цивилизационното си бъдеще.
Тези настроения обаче бяха конфронтирани сериозно в момента, в който видях решителността на полските граждани и хилядите доброволци в Краков, които безрезервено се притекоха на помощ на своите съседи отвъд граница. За мен те бяха истинският отговор за безпомощността, която всички изпитвахме в онези първи дни на войната.
Разкажи повече за съвместната работа на теб и твоите колеги с Полския Червен кръст в помощ на бежанците от Украйна. Какво те подтикна да се впуснеш в тази инициатива?
Тъй като отне поне 72 часа на мащабните структури и доброволчески организации на територията на Полша да се задействат, първите няколко дни бяха от съществено значение за предоставянето на помощи от първа необходимост на нуждаещите се. Тъкмо това се опитахме да сторим с моите колеги, но впечатляващата подкрепа от близките и приятелите ни, които се отзоваха безрезервно с дарения от всички краища на света, всъщност се оказа решаващият фактор за бързата ни реакция.
В онзи момент следвахме стриктните указания на Червения кръст тук, в Краков, чийто активисти получаваха директна информация от полско-украинската граница относно недостига на продукти, материали и лекарства. В момента съм начислен към доброволческите групи на централната ЖП гара на града, където ежедневно пристигат нуждаещи се и в повечето случаи се налага да останат, просто защото няма къде да отидат.
Тъй като синхронизирането между отделните отряди в началото бе трудно, местните жители на града бяха тези с основна заслуга за приемането на първата бежанска вълна в Краков. Спомням си как в онези дни градът пулсираше с енергия. Във всеки квартален магазин, голям супермаркет, пункт за събиране на помощи или бежански център хората се разпознаваха, просто защото неспирната дейност покрай събитията в Украйна ги обединяваше.
Всички знаеха защо са там и всеки се опитваше да допринесе с каквото може. Макар неорганизирано, присъстваше усещането за нещо спонтанно, за нещо колективно в чисто емоционален аспект.
Разбира се, нашият принос беше нищожен в сравнение с мащабната дейност на големите хуманитарни организации, пристигнали в последствие, но това усещане изглежда се загнезди у нас още от самото начало и не остави и капка съмнение, че сме морално задължени пред самите себе си да вземем участие.
Има ли някоя конкретна история, която в най-голяма степен те е докоснала през изминалите седмици?
Безспорно последните два месеца бяха крайно емоционални за всички нас. Тъй като съм взел решение да не излагам на показ някои именно твърде емоционални случки, бих искал вместо това да споделя историята на един младеж от Източна Украйна, с когото преди няколко седмици ни срещна доброволческата дейност.
Името му е Мелник и от началото на конфликта той е приел за своя лична мисия да доставя всичко необходимо за семействата, чакащи на границата, както и за тези в западните украинските градове, които поради една или друга причина все още нямат възможност да предприемат пътуване към Полша. За последните няколко седмици Мелник пропътува над 10 хиляди километра, в някои случаи принуден да прави по два курса на денонощие, снабдявайки нуждаещите се с хранителни продукти, медицинско оборудване и лекарства. Ако си е взел почивен ден, то ние със сигурност не сме разбрали за него, защото той постоянно ни държеше в течение за графика и местоположението си, както и за получателите на помощта.
В някои дни имаше вид на човек на прага на физическите и психическите си възможности, изцеден до последна капка, но отговорът му до ден днешен се изразява само и единствено в безвъзмездните усилия, които полага за своите сънародници.
За мен Мелник се превърна в събирателен образ на украинското малцинство тук, в Полша. Защото освен местните жители на града и чужденци като мен и моите колеги, в доброволческата дейност съвсем логично участие взеха и много украинци, живеещи в Краков.
Всъщност тези хора така и не приеха за даденост нашето съдействие- за тях то не представляваше някакво задължение, обяснимо само по себе си, нито функция на някаква тип обществена отговорност. Напротив, всеки път, когато между почивките на пунктовете за помощи тези хора ни питаха от къде сме и по каква линия сме тук, ние срещахме само и единствено дълбоката им признателност, за нас несравнима по пропорции със скромния ни принос.
В такива обстоятелства просто е неизбежно човек да не приеме случващото се за безкрайно лично. Убеден съм, че това ще остане с мен за цял живот.
В настоящата ситуация чувството за безпомощност е широко разпространено. Какъв съвет би дал на младите хора, които са объркани и не знаят какво могат да направят, за да окажат помощ?
В последните дни се убедих, че човек далеч не е длъжен да инвестира цялото си време и енергия, за да може да окачестви приноса си като пълноценен. Много хора сякаш подхождат със скептицизъм относно такъв тип дейност, главно защото тя често изглежда хаотична и неорганизирана. Но в такива критични моменти подобно усещане е напълно нормално, именно защото ситуацията в последните седмици сама по себе си е всичко, но не и нормална.
Съветът ми в такъв случай би бил да не се вторачваме до такава степен в това колко, как и къде съсредоточаваме помощта си – тя е неистово необходима на тези хора тук и сега и значението на всеки жест е огромно.
В тази връзка искам да благодаря на десетките мои познати и приятели в България, които ежедневно правят толкова много за пристигащите бежанци на територията ни. Отправям адмирации към тяхното отношение, с което загърбват дебати и деления по въпроса кой ‘‘заслужава‘‘ или не подкрепа, в какъв размер и защо. Да не се правят подобни паралели е истински признак на здравомислещо общество.
В дългосрочен план как смяташ, че ще се отрази войната на нашето поколение? Може ли да се говори за някакъв вид колективна травма?
По всичко изглежда, че и нашето поколение няма да бъде ‘‘лишено‘‘ от ролята си на свидетел на исторически събития, които ще формират съдбата на човечеството за десетилетия напред. Очевидно някои от нас наивно са мислели, че обществената отговорност и социалната ангажираност са понятия от далечното минало, загубили значението си в настящето.
В този смисъл се надявам този конфликт да не доведе до колективна травма, а до колективно осъзнаване.
Осъзнаване, че никой не е застрахован от това целият му свят да бъде застрашен за един единствен миг. Осъзнаване, че възприемането на обществени и политически въпроси по личен начин от всеки от нас е по-необходимо от всякога.
Но най-вече осъзнаване, че мирът не бива да се приема за даденост. Тогава може би ще сме наистина способни да научим своите уроци, макар и от трагично събитие, каквото е войната.
Ако можеше да отправиш едно послание към целия свят, включително хората, от които зависи развитието на ситуацията, какво би им казал?
Разполагаме с късмета да живеем в свят, по-свързан от всякога. Той е възможен благодарение на неимоверните усилия на тези преди нас- от държавниците на най-високо равнище до обикновените граждани. Въпреки това същият този свят изглежда отново се е запътил към сфери на политическа изолация и комуникационен застой.
В такива времена винаги ще е по-лесно да властва силата на оръжието, отколкото тази на диалога. Именно него трябва да възстановим. Липсата на диалог единствено изостря разделителните линии, които в последствие водят до големите социални катаклизми на нашето време.
Независимо дали става дума за диалог в политическия смисъл или за подаване на ръка в чисто човешки, този акт винаги трябва да е първата стъпка, да е нашата първосигнална реакция. В този смисъл всеки от нас трябва да даде своя принос, колкото и минимален да ни се струва, именно защото всички ние носим отговорността за колективното ни бъдеще.
Що се отнася до уроците на настоящето, както и тези, които тепърва предстоят – нека ги учим, за да не се налага да ги живеем.
