Тревненски лакомства за душата (ПЪТЕПИС)
Август е. Стоя си в София и стискам здраво полите на лятото. Няма да го пусна преди да ми остави още слънчеви спомени, които да ме топлят през зимата. А какъв по-топъл и слънчев спомен от Трявна!?
Градът ме посреща с лицата на хора, които не бързат за никъде. С изключение на тези, които са запретнали ръкави и енергично прибират дървата си за огрев. Ето го и върха на часовниковата кула, издигащ се като вирнат показалец. Сърцето ми забива силно като при среща със стар приятел.
Първото нещо, което правя, влизайки в хотелската стая, е да потърся с поглед кулата. Там си е. Сега е притихнала. Но само чака кръглия час, за да извиси глас над стрехите на къщите. Тъй като до обед има още време, се насочвам към Възрожденското кафене.
Маслени картини, писани чинии, шарени терлици и още много изделия на ръчния труд греят от всеки ъгъл. Туристите, повечето от които чужденци, любопитно жужат около кокетните магазинчета. Местните пък крачат с горда стъпка, защото имат честта да нарекат себе си тревненци. Веднага ще ги познаете по липсата на всякаква припряност в маниерите и приказките им.
Между белите фасади на къщите се подават ниски дървени маси, наобиколени от трикраки столчета, а върху тях щастливи хора. Говорят си, смеят се и току отпиват от кафето на пясък, похапват бяло сладко, а в ръцете на най-малките се мяркат огненочервени захарни петлета. Настанявам се на единствената свободна маса и без да гледам менюто, си поръчвам мечтаната лимонада в стъклена бутилка.
Повярвайте ми, тук всичко е по-сладко, защото имаш нужното спокойствие да му се насладиш. Тук просто разбираш, че има много по-важни неща от това да препускаш през живота, мислейки, че така взимаш повече от него.
След икиндия продължавам разходката си по кривите улички. Минавам по гърбавия мост и се заглеждам в спокойните води под него. Като очи на мълчалив човек, те събират цветовете на града, без да издават тайните му. Преминавам от другата страна и излизам на площада, облян в златна светлина. Вървя по нагорещените каменни плочи и спирам пред оградата от ковано желязо на църквата „Св. Архангел Михаил”. Над приведения ѝ покрив се издига дървена камбанария, а в двора разцъфтяват ситни цветчета. Съществуват предания, че вкопаният в земята храм е построен още по времето на цар Калоян.
Няма как да подмина и сградата на общината, закичена от край до край с червени мушката. Съчетала в себе си елементи от възрожденската и по-модерна архитектура, тя е една от най-колоритните нови постройки. Около малкото фонтанче пред нея са насядали влюбени двойки. Старите си шепнат спомени от миналото, а младите свенливо се държат за ръце.
Слънцето вече е останало зад гърба ми. Лека-полека движението замира. След късната вечеря, единствените будни сме аз и уличните лампи. Правим си тиха компания. Градът е потънал в жълтеникави полутонове. Качвам се в стаята, но не бързам да заспивам, защото тук денят рядко започва преди девет...
Утрото започва с мирис на кафе и потропване долу на улицата. Докато се приготвям за новия ден, пред очите ми се мярка табелата на близката шекерджийница.
И Вие подсладете живота си с приятна компания, интересни преживявания и позитивни мисли! И не забравяйте – „Душата иска разговори, кафето е само повод!”
