От сърце

Сигурно сте чели или чували, уважаеми читатели, за „Смълчаният читателски клуб“ на Trouble Bakers. Това е едно уютно време-пространство, изпълнено с четящи хора. Първо, четем един час мълком книги по избор, после си говорим за тях и за каквото още ни се говори и хапваме домашно приготвени книжни вкусотии, че даже си ги взимаме и за вкъщи, ако останат, както се случи последния път, т.е. вчера.

Шестата сбирка на читателския клуб се състоя на 3 юни за пръв път на открито. Както никога досега, читателите бяхме в доста камерен състав от шестима души, но това не развали литературния ни пикник в парка. Беше доста по-различно изживяване, паркът ни поднесе някои изненади. Подари ни и музика, за която ще разкажа в следващите редове.

Смълчаното ни четене имаше интересен музикален фон, който изобщо не беше предвиден в книжния сценарий. Музиката долиташе до нас отдалече. Съвсем непретенциозно и сякаш импровизирано, не в хронологичен ред бяхме пренесени в четири различни музикални епохи – барока, класицизма, романтизма и съвременната музика, и три века – 18., 19. и 20.

Това откритие ме порази едновременно с лекотата и сериозността си. Свиреше неизвестен за мен цигулар, уличен музикант. Не го усетих да свири с професионална и академична вещина и самочувствие, но това всъщност няма никакво значение. Важното е, че с инструмента си, а сякаш от тонколонката му акомпанираше и някой и друг щрайх от големите, например чело, успя, без да знае, без и ние първоначално да осъзнаваме, да ни заведе на интересна музикална разходка.

Произведенията в репертоара бяха много известни, никак не изискваха специализирана музикална подготовка, а просто богата обща музикална култура. Преди да започна да чета, не чувах музиката и не знам дали е звучала, но тишината я повика и тя лекичко дръпна струните на вниманието ми, а аз не съумях да ѝ противореча.

Началото бе дадено с известния Руски валс № 2 на Дмитрий Шостакович (20. век). Ако се не лъжа, звучи и във филма „Коса“. Това последното не съм го проверила, но чувайки валса в линка по-долу, всеки може да изпита знанията си по този въпрос.

Наистина, реда на музикалните творби не запомних, но ме впечатляваше историческият контраст. След Шостакович музикалната машина на времето ни върна в 18. век и „Пролет“ от „Четирите годишни времена“ на Антонио Вивалди.

Музикантът може би се опитваше да ни напомни, че въпреки връхлетелия ни напоследък мартенски студен метеорологичен каприз, все пак е пролет.

Последва плавен и хронологичен исторически преход с Моцартовата „Малка нощна музика“ – класически образец, неминуемо познат на всички. Впрочем, фрагменти от тази творба цигуларят свиреше най-често, доста пъти я изслушахме. Като че беше съвсем целенасочено. Искаше да доукраси с тематичната мелодия и без това красивото свечеряване в парка, да добави музикалния прелюд към настъпващата прохладна и свежа пролетно-есенна юнска нощ.

По-нататък, като изключим категоричните няколко повторения на „Малка нощна музика“, се гмурнахме в романтичния 19. век. Бяхме на оперета и потанцувахме наум кан-кан от Жак-Офенбаховата „Орфей в ада“. После вдигнахме наздравица, призовани от едноименния дует от операта „Травиата“ на Джузепе Верди. След това дочухме песента на темпераментната Кармен, както и откъси и от други популярни арии от едноименната опера на Жорж Бизе.

По някое време чухме и Унгарски танц № 5, най-известния от унгарските танци на Йоханес Брамс. Когато бях в горните училищни класове, го изпълнявахме на четири ръце на пиано с една по-даровита приятелка и уж свирех мелодията и би трябвало да не ми е толкова трудно, но всъщност се затруднявах доста, не се справях много добре. Виртуозен е, с променливо темпо, изисква се техничност на бързите пасажи. Цигуларят обаче ни го изсвири набързо и смело, без много-много да му се тревожи и да го мисли.

Не мога да си спомня изсвири ли ни той още нещо познато от наситения с прекрасна музика 19. век, но като прозвуча мелодията на патето Яки, не се сдържах и гласно се разсмях. Не го очаквах. Спомних си как преди много години ме учиха да танцувам патешкия танц, май го бях усвоила, но вчера не си го спомних. По-лесно ми беше да си припомня българския текст, който Йорданка Христова пееше.

Накрая се върнахме там, откъдето тръгнахме, с валса на Шостакович, който цяла вечер продължих да си тананикам. Благодаря на цигуларя, чието име не знам, за трите века музикално време, което ме накара да съпреживея чрез тези ярки шедьоври на симфоничното, оперното, оперетното изкуство и изкуството на филмовата музика. Подсвирквах си ги почти наум, докато четях. Те ме разведриха и ободриха, понеже вечерният хлад в един момент вече ме бе сграбчил и брайловите букви замръзваха изпод изтръпналите ми пръсти, отронваха се една след друга бавно, изчаквайки се, като едри снежинки. Настроението в моята книга беше съвсем различно и нехармонично, така че с музиката никак не се връзваха и тъкмо това беше интересното – музиката прогони всичкото угнетение от прочетеното! Благодаря!

Докато е топло времето, се планира сбирките на „Смълчаният читателски клуб“ да се провеждат в парка, за което аз се радвам. Там четенето е по-пъстро, а ето, има и изненади! Например, освен непредвидения музикален фон, към мълчаливо четящата ни компания по едно време се опита да се присламчи едно любопитно кученце, което явно беше надушило тортата. Преди това пък малки деца на колела слушаха доста нетипичната за тяхната възраст песен "Радка-пиратка". Заинтригувана съм ще се подреждат ли пак литературно-музикални композиции! Заповядайте при нас, да разберем това заедно!

Повече информация за „Смълчаният читателски клуб“ на Trouble Bakers можете да намерите на страницата им във Фейсбук.