Октаново число

Всеки, изправял се някога пред въпроса „как ще обясниш това на малко дете“, знае колко трудна може да се окаже тази привидно елементарна задача, когато решаването ù изисква едновременно безкрайна находчивост и смелост да застанеш между два непонятни един за друг свята и да им помогнеш да се срещнат градивно. Цвета Андреева е сред малцината хора, изправящи се пред такива ситуации ежедневно в света на вече порасналите деца. Със силата на данните и анализите тя съумява да обясни на политиците на най-високо ниво, защо да се грижат за опазването и развитието на културата и изкуствата е ценно за всички граждани на Европейския съюз (и не само) и как то може да се случва по-добре.

Траекторията на собствения ù полет неуморно се движи между измерението на изкуствата и културата, и това на икономиката и управлението. Събира ги в магистърската степен по „Икономика и управление на социално-културните дейности” и докторат по „Икономика на културата“ от УНСС, допълнени със специализации във Висшето търговско училище в Дижон и Бирмингамския университет. От 2009 г. тя е част от екипа на Европейската културна фондация, а преди това набира практически опит в Министерство на културата на Република България и в международни проекти в сферата на културната политика. 

Защо избра професията ти да е свързана с културата до такава степен и имала ли си колебания, дали да продължи това да е твоята посока?

Изборът дойде донякъде естествено, но и напук на обстоятелствата. Случи ми се да уча икономика и управление още в гимназията, което ми помогна навреме да разбера, че работа като счетоводител или чиновник в банка не е за мен. Имах влечение към изкуствата, но не блестях с някакъв талант. Специализирах Икономика и управление в сферата на културата. 

В решаващ момент, когато трябваше да избера между сигурността и неизвестността, избрах второто и поех по пътя към Франция, който ме изведе до тук. Изпитвам огромна признателност за подкрепата, която съм получила от толкова много хора от България и от цяла Европа, които вярваха във възможностите ми повече от мен. Да работя в сферата културата, за мен винаги е било огромна отговорност и привилегия.   

Колебание за смяна на попрището съм имала веднъж. Бях се насочила към бизнес-сектора, но в този момент се появи Крис Торч, по онова време артистичен директор на фестивала SEAS. Дръпна една вдъхновяваща реч във Варна как всичко е постижимо в международното културно сътрудничество и без да иска ме отказа. Не мисля, че някога съм съжалявала за този избор.

Съществуват над 200 дефиниции за това какво е „култура“, коя от тях ти е най-близка, или си имаш своя?

“Културата е хлъзгаво животно. Колкото повече я дефинираш, толкова повече ти се изплъзва.” Не помня името на автора, който съм чела преди много години, цитирам по памет. Допада ми идеята да не се опитваме да дефинираме културата, защото тя, подобно на Вселената, е в непрекъснато движение. Търпи развитие и взаимодейства с всичко около себе си, но винаги успява да се възроди, да установи нов баланс и хармония.

Културата – това сме ние самите. Ако в първите години на живота ни други отговарят за нашето израстване (култивиране), след определен момент започваме да се развиваме сами. По-нататък пък ние определяме израстването на нашите деца. Културата е отговорност и грижа за света около нас – неотменима е от нас, но трябва да я развиваме, за да можем да гарантираме своето оцеляване. Мисля, че предвид сериозните предизвикателства пред човечеството, е необходимо да разширим дефинициите за култура.  

В практиката разчитам най-много на дефинициите на ЮНЕСКО, създадени да помагат на работещите в нашата област да създават политики и мерки. Например, Конвенцията  за културното многообразие от 2005 г. уточнява какво е „културно съдържание“: символичното значение, художественият аспект и културните ценности, които произтичат от или изразяват определена културна самобитност“. Доста по-скучно от първия цитат, но много по-съдържателно.   

В твоята работа често се занимаваш с лобиране пред институциите - в последните години основно пред европейските институции - за каузи и теми, свързани с културата. В какво трябва да бъдат убеждавани взимащите решения? 

Застъпничеството за културни каузи пред европейските институции е това, което ме вълнува. Мечтая за момента, в който от моята работа няма да има нужда! Когато политици и управленци на всички нива ще са разбрали, че без култура не можем да оцелеем като цивилизация. Честно казано, уморително е при всяка смяна на управлението в дадена държава, или на ниво ЕС, да се обяснява отново и отново, защо културата трябва да е приоритет.

Да се събират нови данни, аргументи, както и общоизвестни факти, които да бъдат трансформирани във впечатляващи послания, защото в днешно време вземащите решения са затрупани от ужасно много информация. Освен това, непрекъснато трябва да обновяваме речника си с нови технократски термини, да проучваме масивни документи, издадени от европейските институции. Да търсим пропуски и „прозорци“. Да формулираме предложения, които настоятелно да предлагаме на едно институционално ниво, после на друго, докато евентуално успеем да убедим ключовите фигури, че културата има важно значение.

Отне десетилетия, но културата вече има по-централно място в политиките на Европейския съюз, в сравнение с преди 10-15 години. За това заслугите са на всички нива, но творците и застъпниците имат ключова роля, защото те знаят най-добре от какво се нуждаят техните професионални общности.

Как се отрази пандемията на този разговор с политиците?

Пандемията доведе до безпрецедентна криза в изкуствата и културата, но за разлика от други кризи, тя засегна и развлекателната индустрия. Като че за първи път правителствата и ЕС разпознаха културните и творческите сектори като икономически сектори с конкретни проблеми, но и конкретен принос.

Работата ми в Европейската културна фондация винаги е била свързана със застъпничество за независимите, некомерсиални сектори. Хроничните проблеми на независимите творци в голяма част от Европа бяха пренебрегвани, под претекста, че не представляват критична маса, че не допринасят за БВП. Пандемията показа ясно, че културните индустрии зависят от голям брой независими творци и технически работници. Когато затворят големите филмови студиа, оперни театри, музикални фестивали, наред с безброй малки и микро- дейности по места, оказа се, че делът на културата в икономиката на ЕС съвсем не е за пренебрегване.

Но е тъжно, че трябваше да настъпи здравна криза, за да се постигнат дългогодишните цели на толкова застъпници – като например по-висок бюджет за култура. Това е горчива победа.

Кои са най-важните стратегически цели за бъдещето на културата в ЕС, за които трябва да се борите в момента?

В момента, най-важното ни послание към топ-политиците в ЕС е сключването на Културен Пакт за Европа. Заедно с паневропейските културни мрежи Culture Action Europe и Europa Nostra, апелираме за това културата да достигне по-високо стратегическо ниво в ЕС. Подобно на Зеления Пакт, който е жизненоважен за бъдещето ни. Не искаме в никакъв случай да възстановяваме ситуацията в културата и изкуствата, отпреди пандемията.

България извървя труден път към членство в ЕС, в който културата изобщо не беше приоритет. Днес имаме български комисар за култура, наука и иновации на ЕС. В момента имаме и уникалната възможност културните и творческите сектори да бъдат включени реално в Плана за възстановяване и устойчивост. Бихме искали страните членки на ЕС, да заделят 2% от националните си възстановителни планове за култура.

Кои са най-сладките моменти в работата ти? 

Когато наши предложения са включени в политически или нормативни документи на ЕС. Така те се превръщат в политики или инструменти – стратегии, програми и пр., насочени към културните и творческите организации от цяла Европа. Всяка малка победа идва в резултат на процеси, в които се учим и израстваме заедно – с нашите партньори, с коалициите, които изграждаме и/или подкрепяме, кампаниите, които водим, по пътя към стратегически важните общи за нас, партньорите, цели.

А кога ти става истински болно? 

Когато хората в отделни държави обвиняват ЕС за всичките си неволи и лесно се поддават на дезинформация и манипулации. ЕС има своите недостатъци, но като цяло е конструктивна сила, без която страни като България, например, не биха имали никакъв шанс за оцеляване в глобалната икономика и политика.

Имам чувството, че много хора в България не оценяват правата и свободите, които имат. Това е много тъжно.

Натъжавам се и когато работата ми става толкова административна и техническа, че се питам:
„Къде е културата? А вдъхновението?“.    

Част от екипа си на Европейската културна фондация. Какво според теб е „европейската култура“? 

Не знам. Ние не боравим с това понятие, тъй като винаги има опасност то да бъде свързано със Западната култура и да не отразява богатството и многообразието от култури, гласове и форми на изразяване. Балансът е много крехък! Не може да говорим за „европейска култура“, а да изключваме Русия, Украйна или Турция, например. По-безопасно е, обаче да говорим за общоевропейските ценности, към които принадлежим.

Напоследък започнахме един интересен дебат върху „европейското чувство“ или „сантимент“, провокиран от идеите на съоснователите на Европейската културна фондация – Робер Шуман и Дени дьо Ружмон за по-силно чувство на принадлежност към Европа. Това чувство на принадлежност, чието изграждане в следвоенна Европа е било от първостепенна важност, е било катализирано от по-интензивния обмен и сътрудничеството  между бивши врагове. Програмата „Еразъм“, например, е един от стожерите на европейската принадлежност. Говорим за „Еразъм“ поколение, за което Желязната завеса е далечна история. Въпреки постиженията в ЕС съществуват големи неравенства и много граждани се чувстват „забравени“, изключени от основните процеси.  

Какво европейско чувство на принадлежност ни е нужно днес? Как Европа се съотнася към останалата част на света и как я виждат отвън, е не по-малко важен дебат за нас. Много хора отъждествяват Европа с Европейския съюз. Това неизбежно създава напрежения и в културата, която не се побира в национални или политически граници.

Когато не си на работа, къде си най-често?

Покрай пандемията, в Амстердам, където работя. София е мястото, където принадлежа и където най-често се прибирам. Брюксел, неизбежно.

А какво харесваш най-много като зрител?

Следя фанатично културния живот в София, макар и от разстояние. От дете обичах да ходя на концерти на Софийската филхармония, но не мога и без музикалния ъндърграунд. В клубове като „Мазе“ съм в свои води. Следя съвременния танц и танцов театър. В Брюксел почти никога нямам време за култура, защото все бързам за влака.

Амстердам предлага всевъзможни културни събития и, разбира се, уникална архитектура. Почивам си, докато карам колело по улиците и наблюдавам т. нар. Нов Амстердамски стил от началото на 20 в. и обновеното индустриално наследство. Не пропускам ежегодния фестивал за съвременен танц Julidans. Посещавам концерти, когато ми се удаде възможност. Тук има много местенца, където можеш да се скриеш, като галерии, музеи, градини. Тъкмо си мислиш, че вече си видял всичко, и се появява нещо ново. Или изчезва…

фотокредит: личен архив

Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот.

Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.