Защото избрах България

В поредното си интервю в "Защото избрах България" ще ви разкажем историята на една прекрасна млада дама, която е преминала през различни индустрии и различни страни, за да се върне в България и да започне инициатива за развитие на един по-различен начин на живот в околностите на Ботевград. 

Името ми е Цветина и обичам да обичам. Обичам да експериментирам. Обичам да усещам вкуса на новото и вкуса на промяната. Обичам смислените хора, смислените разговори и смисленото движение. Обичам планината и България. Обичам приключенията, усещането за споделеност и чувството на единЕние. 

Дълги години (защото така ги усетих) работих като юрист в България. През 2012 година вече усещах, че се задушавам от средата, която обитавах. Всичко ми се струваше спряло - и времето, и хората, и България. Като се бунтувах срещу перспективата да прекарам времето си, борейки се с вятърни мелници, усетих, че е време да позная истинския живот - този извън матрицата. Знаех, че няма какво да губя.

Тогава попаднах на обяви за стюардеси в една от най-големите авиокомпании в Дубай. Година по-късно се реших, явих се на тридневна селекция и те взеха, че ме харесаха. Това бе първото смислено и осъзнато решение, което взех в живота си (въпреки всичките коментари от приближени, че е неестествено да "зарежа" престижната професия на "юрист"). Странствах околосветски близо 2 години. 

През 2013 година вече летях за Дубайската пустиня, когато, стъпвайки на новата земя, се усетих вкъщи. Това беше моментът, в който знаех, че съм взела правилното решение. Срещнах най-любимите си приятели и хора, които ми бяха липсвали дълго време. Преминах през двумесечно обучение, което буквално ме срещна със себе си. И с огън, и с вода, и с въздух.

И тогава полетях. Прекосих континенти и земя, и небе, и имаше моменти, в които си казвах, че ако това е краят, ще отпътувам щастлива, без да ми липсва нищо. Това беше времето, в което имах възможност на наблюдавам себе си отстрани. Къде отивам, какво искам, как реагират тялото и съзнанието ми в ситуации, в които се срещам с хора, идващи уж от различни краища на света, а същевременно копнеещи за едно си също. За отношение, за откриване на пътя пред себе си и разбира се - за разбиране, приемане и любов.

Особено интересно беше усещането за това, че идвам от страна, която има всичко (все по-ясно го виждах) - културен живот, бизнес среда, традиции и свобода, срещайки се с хора, които нямаха всичко това. Нямаха планини, нямаха море или пък им лиспваше усещането за идентичност. Липсваше им тяхната принадлежност, въпреки богатия опит и престижни професии. Въпреки всичките красоти, които бяха видели. Общото между всички нас беше това, че се чувствахме сами и това същевременно ни сближаваше. Тогава разбрах, че всички сме едно и че корените ми ме дърпат обратно.

Тогава осъзнах, че всичко, което търся, е България - свобода. Там, където не я виждах преди. 

Така както ясно осъзнавах, че е време да видя нещо различно от България и мрънкащите хора в нея, също толкова ясно усетих кога е време да се прибера. Когато разбрах, че хората по цял свят мрънкат, но не го демонстрират толкова ясно. Това се случи, след като усетих необятната красота на пустините, след бурните вълни на океаните, след бурните веселби с индийци, филипинци, европейци, араби, австралийци и въобще хора от цял свят. Когато усетих какво означава да работиш за една от най-големите и престижни компании в света. Когато усетих какво означва да бъдеш модерен роб. Какво означава съвременната експлоатация на човешки труд и съдби.

Тогава, когато задоволяват материалните ти потребности. Потребности, от тези лъскавите - пари, жилище, басейн на покрива и фалшива помпозност. След всичко това осъзнах, че България е люлка на цивилизацията - култура, традиции, интимност и свобода. Опитът ми "в чужбината" ме провокира да осъзная още по-силно своите корени и принадлежност. 

Завръщането беше второто най-смислено решение, което взех, след първото за заминаването ми. Почувствах се на място. Усетих, макар и само за 2 години, колко много се е променила България. Аз също. Очите ми виждаха красотата на България и на българите. Усетих, че е време да се заема с нещо смислено, с което да покажа на всички - в България и по света, с какво разполагаме тук. Усетих аромата на Балкана, на розата, на домата и на своите корени. Така през 2017 година (наред с правните консултации) стартирах проекта за съживяване на малките населени места, чрез трансформиране на родните ни къщи в оживени средища за обмяна на опит, знания и традиции (coworking & coliving spaces) - Номадско ЕдинЕние. 

Все повече млади хора обръщат поглед към приРодата и към това как могат да пренасочат бизнеса си, хобитата си и семействата си по-близо до нея. Бидейки една от тях, се върнах към къщата на баба и дядо - ZeLLin House (на 50 км от София и на 3 км от гр. Ботевград, откъдето съм родом), която от близо 2 години трансформираме в оживено средище за работа и иновативни събития, заедно с местните. 

Мечтая да виждам все повече млади хора, завръщащи се към своите корени. Извън града, който ни изцежда. Там, близо до приРодата, където разполагаме с всичко необходимо за пълноценен, творчески живот, изпозлвайки удобствата на градската среда (дигиталните технологии). Мечтая все повече от нас с личен пример да променят това, което не им харесва, и да показват защо сме щастливци, бидейки родени в България.

Това, което правим в момента, са предприемачески събития в ZeLLin House, като това, което предстои през юни. Усещането да общуваш, работиш и да се забавляваш със себеподобни е изключително. Вярвам, че това е смисълът. Вярвам и че все повече хора го осъзнават и предприемат стъпки в тази посока. Просто защото всичко е тук и сега в България. България - това сме ние. ЗаЕдно.