От сърце

Прибирах се пеша. Късно. По тъмното. Или по-скоро на зазоряване. Твърде кратко разстояние за такси. Достатъчно алкохол, който не позволява лични коли. И огромно желание да запазя момента по-дълго. 

Онзи кофти, но безценен епизод! В който изобщо не ти се тръгва. Не искаш да свършва. Обаче знаеш, че останеш ли дори минута повече, ще се изгуби магията на филма. А искаш да има следваща серия. Но ти трябва и време - да обсъдиш всичко с компанията. Да не говорим, че те също са в главните роли...

Тогава по пътя видях една локва. Малка. Или поне не огромна. И останах изумена от красотата ѝ...

Светлината от уличните лампи се отразяваше в нейното царство. Светлините от близката дискотека танцуваха във водата. И рисуваха приказни цветя.

Сменяха се толкова бързо! Толкова уверено! Изобщо не им пукаше, че ги гледам. Бяха спонтанни и даваха най-доброто от себе си. Използваха своя момент за изява...

Можех да стоя и да наблюдавам тази локва с часове. Или поне до момента, в който изгрее слънцето. После щеше да се превърне в обикновен гьол, който всички заобикаляме. Нали не искаме да изцапаме обувките си...

Накрая просто ще изчезне. Все едно никога не е танцувала. Сякаш никога не съм се любувала на красотата ѝ. Сякаш никога не е била част от тази земя.

Да ще дойде друг дъжд. И ще ни направи нова локва. Може би по-красива. Може би не. Но няма да е същата. Няма да замести тази. 

Дали бих могла да я запазя. Знам, че няма как! Дори да събера водата в един буркан, то това вече няма да е моята локва. Тази, която харесвам. Ще изглежда жалка и тъжна. А аз ще съм убиец на блясък.

Може би единственият убиец на локви в света...

Това дори не е наказуемо от закона, но моралното право ми го забранява.

Коя съм аз да затварям някого или нещо в буркан. Да се противопоставям на съдбата му. Да му отнема шанса да избира - мен или облаците?

Битката е загубена...Тя ще отпътува към небето. Но аз дълго ще си я спомням. Бе тук. Потанцува с прожекторите. Улови момента. И създаде красота. Не ѝ пукаше за околните. Не ѝ пукаше за утрешния ден. Тя просто живя! 

Защо Ви разказвам всичко това? Дори не знам дали ще достигне до вас. Ако бях главен редактор - надали щях да публикувам историята на една улична локва и тази, която не иска да я убива. Но знае ли човек...

Не знае. И това е най-якото. Просто си грабнах мъничко смелост от нея. И исках да споделя. Някой ден и нас няма да ни има на тази земя. Защо да не поживеем. 

И довиждане локвичке. Няма да те забравя...Ти доказа, че красота има във всичко по света. Просто трябва да отворим очите си...