Улиците ни са по-добри...
Младите имаме една обща черта. Чуждото често ни се струва по-привлекателно от нашето. Представяме си чуждия свят много по-интересен от нашия. Заслепени от навика; от улиците, които сме виждали безброй пъти, по които сме минавали хиляди пъти; от заведенията, които са ни до болка познати; кварталът, в който всеки човек ти е познат и на улицата сте на „ти“. Понякога ти се приисква да избягаш. Да стъпваш по улици, които не си виждал никога, да пиеш кафе в заведения, които не си предполагал, че съществуват и всички лица по улиците и в заведенията да са ти напълно непознати. Изкушаващо е. Различно и примамливо.
Скоро пътувах до Италия. Всичко, което си представях беше красотата на Венеция и малките архитектурни богатства на Бреша. Нямах търпение да видя Италия. Да сбъдна мечтата си. Да усетя аромата на един от културните центрове на света. Толкова пъти съм си представяла как отивам там, че някак вече усещах всичко пред себе си. Просто трябваше да стъпя на тази земя, за да знам, че съм била в Италия. Че съм се насладила на красотата, на старинните сгради и кокетните им фасади. Прекалено дълго за нетърпеливото ми любоптство и стигнахме Италия. Жега. Осъзнаваш, че си по-далеч от дома, от колкото си си представял. Венеция. Ако има място на света, което да ти даде възможност да видиш всички раси на света, всяка релегия, пол и възраст, това е там. Имаше повече хора, отколкото градът можеше да побере. Улиците бяха прекалено тесни за хилядите души, стараещи се да стигнат до историческия площад „Сан Марко“. Усещах как стъкленият мост се клати, докато прииждащите тълпи от хора влачеха куфарите си и бързаха в двете посоки. Хаос. Ужасно много шум. Чуваш всякаква реч и всички говорят. Цветнокожи младежи се опитват да ти продадат чанта „Гучи“ за 10 евро, след два отказа – за 5. Настойчиво. Много настойчиво и много отблизо. Далеч отвъд границата на личното пространство и комфорт. Но на снимките и в „Индиана Джоунс“ не изглеждаше така!? Знаете ли, там никой не говори английски. Дори персоналът на гарата. Единствената жена, която изглежда разбираше какво говорим, отказа да ни упъти към най-близката спирка на пристанището. Обясни, че не иска да ни каже, защото тя е представител на турооператорска агенция, която предлага обиколка на града срещу 35 евро на човек. Бях впечатлена. Площадът. Крайно различен от моята представа. Красив – определено. Прехвален? Да, малко. Рушащата се стара сграда се изправя величествено пред очите си след почти час лутане сред тълпите и улиците на Венеция. В момент на реставрация, половината сграда беше скрита. На килиите отстрани виждах пукнатните, които плачеха да бъдат запълнени. На „Света Неделя“ са по-малко. Обвзе ме странно усещане. Малко носталгично.
Бреша. Ниастина красив град. Не много хора. През деня улиците са почти празни. Вечер двата по-големи площада се пълнят с жители, свършили работа и туристи, търпеливо изчакали заведенията да отворят врати отново. По някаква причина не работят през деня. Запазена архитектура. Чисти, павирани улички. Но все пак на фона на красотата, изкривената човешка представа за интеграция и социализация, се беше промъкнала дори тук. А изобщо не очаквах това. Може би всичко друго, но не очаквах, че отблизо ще се сблъскам с този проблем. Виждах го, знаех за съществуването му, но не предполагах колко са безсилни хората, опитвайки се да се справят с него. Наистна смятах, че нашето положение е зле. Заедно с работещите в града хора, по улиците се разхождат и такивa, които са избягали от тежките събития в родината си. За ден. От мига, в който излязохме от хотела, за да закусим до мига, в който се прибираме от вeчеря през нас са минали минимум десет такива души. Заставаш пред някой магазин, да разгледаш витрината и в някакъв момент до теб се появява висок, чернокож мъж. Добре облечен. Говорещ на италиански. Когато осъзнава, че не разбираш какво говори, проговаря на развален английски. Близостта му е толкова притеснителна, че изпитваш страх да се мръднеш крачка назад, за да се опиташ да си възвърнеш отнетата зона на комфорт. Не става дума за расизъм. Не е цветът на кожата му. А погледът. Абсолютното спокойствие и увереност. Гледа те в очите едва на няколко сантиметра от лицето ти и те пита „Страх ли те е от мен? Дай ми пари.“ Не се чувствах в безопасност.
С майка ми излязохме пред хотела един следобед. Долу до красиво подстриганите храстчета една такава личност отново реши да ни удостои с присъстието си. Този изглеждаше уверен в успеха. Просеше пари с усмивка на лице. При отказ, отвръщаше че лъжа. При втори се приближи още до мен. Не беше възможно да изпиташ съжаление. Само страх. Усещане, което е толкова разочароващо. Почувствах се предадена. От очакванията си за всичко отвъд нашата граница. Почувствах се и виновна. Че съм дошла тук с нагласата, че навсякъде, извън моята страна, е по-добре. Често, когато разговарям с хората, чувам това. Там е по-красиво. По-чисто. По-спокойно. Има големи сгради. Хората са по-добри. Заплатите са по-високи. Имах чувството, че съм предала доверието на собствената си страна. Някога баба ми каза, в която и страна да отидеш, никой няма да гледа на теб с добро око, ако говориш лошо за своята. И, разхождайки се из различните улици на италианското градче, ми се прииска да се прибера. Долипсва ми познатият квартал и всички хора, които гледах как стареят, а те мен как раста. Може би е виновен навикът, който трудно би могъл да се премахне. Може би, ако бях останала с години там, щях да свикна.
Един ден ми стигна, за да разбера, че искам да се прибера у дома. Искам да стоя в моя квартал и да си говоря с жената от магазина на ъгъла. Да стъпвам по познатите ми улици, чиито криви плочки познавам добре и знам как да избягвам. Онези хора там, европейците, родени с култура и изкуство, и ние „балканските племена“, сме много различни. И никога не съм се чувствала по-горда с тази ни разлика. Ние тук имаме наш малък свят, който не осъзнаваме колко много ни дава. Баницата не е италианска пица – по-вкусна е. Хората сме странни, но се пазим един друг. И както до скоро се съмнявах, че искам да живея и да създавам бъдеще и семейство тук, сега съм напълно уверена, че няма по-подходящо за това. Прекалено много вярваме на филми и на приказки. Доверяваме се на самосъжалението и приемаме за чиста монета това, колко ни е зле. Има и по-зле. А дали ще става така - зависи от нас. Понеже, ако ние не ценим и не обичаме дома си, кой? Няма нищо лошо в желанието да идеш другаде. Да видиш света. Да опознаеш чуждите навици, култури, ежедневие. Но е много грешно да отидеш с нагласата, с която отидох аз. Не ни е чак толкова зле и вкъщи. Винаги ще има по-красиво, по-ново и по-различно, но това не означава, че познатото е лошо. Да повярваме колко сме богати и колко възможности имаме, понеже ги имаме и всеки ден ги подминаваме, защото предполагаме, че има нещо по-добро. Ами, ако няма?
Да, малко ни куцат някои неща. Може да не отговарят на европейските стандарти пътищата и да не сме санирали всички блокове, но блокът на баба, който от петдесет години си е несаниран ми е любимото място. Всеки има право да познава себе си. Аз разбрах, че не само мога, но и ще направя всичко, за да живея добър живот тук, вкъщи. Понеже чужбинската реалност не е моята. Мисля, че първо трябва да опитам тук. Да оценя всичко, което имам тук, преди да мисля за това, което нямам и къде другаде може да го имам. Може. Честно казано, познавам хора, които живеят по-различни места в света, а тук в България се връщат с желание и копнеж. И с една мисъл.
Не са чак толкова лоши кривите ни улички...
