От сърце

Тази история води началото си от един малък антикварен магазин в Трявна, в разгара на шестнайсетгодишното ти лято. Побелелият продавач с най-сините очи на света мълчаливо се радва на августовския следобед. Спокойствието му обаче предстои да бъде нарушено, когато две момичета пристъпват в сумрачния магазин.

Ти и приятелката ти тъкмо сте влезли във възрастта, в която е най-лесно да превърнеш непознатото минало в романтична картина на един по-добър живот - бавен, простичък, необременен. В тази възраст няма нищо по-хубаво от стара музика и книги на автори, които вече ги няма; нищо по-интересно от тийнейджърския дневник на баба ти и снимките на хора, отишли си дълго преди да се родиш.

Затова 16-тата година ти се струва и най-доброто време за пръв път да прекрачиш прага на място като малкия антикварен магазин в Трявна. Вярно, едва ли можеш да си позволиш фотоапаратите, пишещите машини и грамофоните, които приковават погледа ти. За изискани мебели, порцеланови сервизи и кристални чаши още ти е рано да мислиш. Табелките за стена отпреди 89-та са забавни, но също не са ти по джоба. Вероятно можеш да си харесаш някоя от плочите на Балкантон, но... а, да, нямаш грамофон.

Тогава какво изобщо правиш тук? Миналото беше красиво за момент, но явно няма как да прибереш у дома дори малка част от него. Вече си представяш как излизаш от това внезапно отесняло пространство, за да продължиш към поредното магазинче за дървени пумпали и шарени гривни. Но тогава ги виждаш. Няколко кутии, препълнени със стари пощенски картички.

Неусетно пръстите ти започват да прелистват стотиците късчета спомени отпреди век, в които непознати хора от всички краища на България и света са споделили с някого моментните си радости, болки, вълнения. Изписвайки ред след ред с почерка, по който почти можеш да познаеш десетилетието, те едва ли са си представяли къде ще се озоват думите им след години. Пред тези картички, в тесния магазин, под погледа на синеокия продавач, ти се чувстваш като пазител на всички тези отдавна угаснали житейски пътища, които все пак са запечатали своята искра върху един обикновен лист хартия.

В този ден ще си вземеш само една картичка - първата ти. Цената не позволява да се прибереш с повече - какво ще си кажат баба и дядо, когато разберат? След като внимателно си прегледала съдържанието на почти всички кутии, си се спряла на картичка от 1918 г., изпратена до някакъв тревненски обущар. Не можеш да определиш точно какво те е грабнало у нея - може би рисунката на жена, облегната на надгробна плоча с жълто цвете в ръка, вперила поглед в далечината сякаш очаква мъртвият да се върне.

Може би те впечатлява възрастта на картичката, тогава почти навършила век. А може би запомняш думите, ситно изписани на гърба: „Драги Атанасе! Отдавна се каня да ти пиша, но нали знаеш – война... забравихме се бе, тая война ни раздели много време... как беше на младите времена, а сега как стана...“. Войната разделя, думите събират. Една картичка срещу цяла война, изпратена с надеждата това, което си е отишло, да се роди отново.

Първата картичка ще те докосне дълбоко и ти дълго ще мислиш за нея - поне до следващото посещение в тревненския антикварен магазин. То ще се случи чак на другото лято, но ти ще си също толкова решена да се прибереш у дома с нова находка.

Този път търсенето ще те срещне с още по-стара картичка - от 1917 г. На нея мъж и жена около маса гледат красивите розови цветове на едно дръвче. Веднага ще си помислиш, че някой я е изпратил на любимия си човек с някакво сладникаво пожелание... но не. През съдбовната 1917 г., в която светът е на ръба на разрухата, на гърба на картичката някой е написал: "Абе, свате, много едра риба си наловил в реката. Когато ходи да я ловиш, Костата идва ли с вас? Как ти се вижда - ще има ли слука?“.

Още веднъж една малка картичка предизвиква голямата история. Днес си свикнала да слушаш за тези години, разглеждани през призмата на колективното. Простите човешки събития отстъпват пред историческите. Хубавата риба, хваната на реката, е потънала в спомена за Първата световна война. А какво друго може да занимава хората, когато са физическа част от онова ужасяващо „по-голямо“. Какво друго освен привидно дребната мяра на битието, на личната история, на живото съществуване? Какво може да бъде по-важно от голямата риба на всяко човешко съвремие? Тя носи естественото, необходимото щастие, което историята наоколо никога не може да постигне сама - особено когато остава сляпа за своите съставни единици.

Изведнъж миналото вече не ти се струва толкова романтично, напротив - то е обикновено по най-красивия начин. Обикновено с историите от ежедневия, които вече не съществуват. Обикновено с мимолетните мигове на радост, съхранени напук на разрухата. Обикновено по начина, по който е обикновен новият ден, универсално напуснал рамките на времето и пространството. Това "ново" минало ти харесва, защото помни в себе си мирното съжителство на радостта и тъгата в голямата сграда на простичкия човешки живот - устояла на десетилетните предизвикателства благодарение на малкия спомен, който сега държиш в ръцете си.

За това ще продължаваш да си мислиш дори след като затворят малкия антиквар в Трявна и на негово място открият магазин за дрехи. Ще мислиш за това и докато обикаляш антикварните магазини във всеки нов град, който посещаваш. Ще влизаш срамежливо с думите: "Може ли да разгледам картичките?", след които часовете ще минават неусетно. Ще откриеш картички от Виетнам, Египет, Нидерландия, Италия, Франция. Ще се смееш на сметките, правени с молив на гърба на сериозни семейни снимки.

Сърцето ти ще спре за секунда, когато откриеш сватбена фотография, надписана с датата на венчавката, а четири месеца по-късно - с датата, на която младоженката е починала. Ще се радваш като дете, когато намираш картички по приказки - като съветската илюстрация на "Храбрият оловен войник". Направо ще изкрещиш от щастие, когато откриеш картичка на едно от любимите ти места - двореца на безгрижието Сансуси в Потсдам, погледнат от същото място, където и ти немного отдавна си стояла.

Ще се смееш на швейцарските картички с красиви пейзажи, които на гърба си рекламират лекарства ("Тоз, който Сиролин си взема, живей без кашлица и хрема"). И ще се усмихнеш, когато в Созопол съвсем случайно попаднеш на картичка от Австрия с най-красивия надпис на света: "Любов и добро сърце е едно и също нещо."

Делтиология е сложната дума, с която хората ще обозначат все по-голямата ти любов към този допир до миналото, събран в един малък лист хартия. Но ти ще знаеш, че това преоткриване на наслагващия се през десетилетията свят не е просто романтично пътешествие в непознати отминали времена. Не е и само начин едно пораснало 16-годишно момиче да избяга наивно от настоящето. Не е илюзия, че "тогава" е било по-добре от "сега"; че едва ли не си струва да захвърлиш реалността, за да се заключиш в отдавна опровергани мечти.

За теб това преоткриване на миналото е един безценен урок по живеене. Един опит, който те подтиква да оценяваш всеки отрязък от привидно скучното ежедневие. И вчера, и днес твоето съществуване е и ще бъде една прашинка в огромния свят на това, което е било, и онова, което още не се е родило.

Но тук и сега, точно в този миг - ти рисуваш, изписваш, живееш неповторимата си пощенска картичка. Може би в нея се опитваш да уловиш онази голяма риба, която всеки човешки живот преследва.

Е, как ти се вижда – ще има ли слука?