От сърце

Декември е. И минава средата на месеца. Остават само броени дни до най-светлите християнски празници. Милена реши да изчака обедната почивка, за да избяга от работното си място и да обиколи магазините. Все още не бе купила подаръци, не бе решила каква ще е празничната декорация в дома ѝ, а шефът ѝ и съобщи, че тази година имат много работа и ако се навие да работи по празниците ще ѝ плати двойно.

Тази година идването на зимните празници я изнервяше до безумие. Всъщност последните години искаше просто да заспи и да се събуди, когато Коледа отмине. По този начин младата жена си спестяваше очакванията за прекрасен празник, които не винаги бяха оправдани. Спестяваше си желанието да бъде перфектна. Спестяваше си досадните телефонни разговори, с досадни въпроси и още по-досадни отговори. Просто не искаше да си налага да бъде щастлива. 

Не можеше да спи толкова дълго, но можеше да приеме предложението на шефа си. С допълнителните пари щеше да си осигури една прекрасна екскурзия, за разлика от повечето хора, които щяха да се чудят къде и за какво са похарчили всички пари, събрани за празниците.

Все пак реши да спази традицията и да осигури подаръци на всички близки и приятели. Дойде обедната почивка и тя се качи в колата си, за да стигне по-бързо до най-близкия МОЛ. Наистина изглеждаше красива. Тъмните ѝ коси падаха изящно по красивите ѝ рамене. Пасваха на очите ѝ, с цвят на кафе и подчертаваха идеално белотата на меката ѝ кожа. Обувките бяха високи, с тънки токчета. Точно каквито харесваше. Ужасно неудобни, което според нея автоматично ги превръщаше в перфектния чифт. Маникюра бе къс. Декорацията му, както винаги, бе в тон с цвета на колата ѝ.

Пазаруването мина бързо, без излишно чудене какво да избере. Последен магазин. Трябваше само да плати и лутането свършва. Отново щеше да бъде в подредения си живот и отново щеше да е в безопасност, която не ѝ обещаваше нищо ново, но нямаше да си позволи да я разочарова.

Строгият ѝ поглед притесни касиерката, но продавачката опакова сръчно подаръците. Милена бръкна в чантата, за да извади портмонето си. Него обаче го нямаше. Бе го изгубила, заедно с всичките си документи, дебитни карти и ключовете за дома.

Точно когато мислеше, че персоналът на свой ред ще реагира остро, че не може да плати, всички от магазина подходиха с разбиране. След като не намериха изгубените вещи, едно от момичетата, които работеха в търговския център възкликна:

- Може да е за добро!

- За добро ли? Ти съвсем полудя! Остани без пари, ключове и документи, пък тогава да разправяй, че е за добро! Гадна злобарка! - изсъска Милена и трясна вратата.

Денят бе безумно дълъг и тежък. Вечерта Милена отиде да нощува у своя приятелка, която тъкмо украсяваше елхата - със стари играчки и ръчно направени гирлянди. Нямаше скъпо вино, а ароматен горещ шоколад. И разговори до късните часове на нощта, които сякаш снемаха товара от мислите ѝ. Сама недоумяваше колко дълго време не се бе виждала с близките си хора.

Смехът на двете приятелки бе прекъснат от едно „Пиу“ - съобщение в социалните мрежи. Запита се кой ли бе толкова късно и дали телефонът заслужава внимание, но като човек свикнал с постоянния достъп до интернет, любопитството надделя.

Здравейте! Не се познаваме. Аз съм Добромир и днес намерих портфейла Ви. Открих Ви по имената на личната карта. За щастие мисля, че е непокътнат. Кога ще Ви е удобно да се видим, за да Ви го върна?

Младата жена бе слисана, но щастлива. Не толкова, че ще получи вещите си обратно, колкото от факта, че някъде някой ще направи добро за нея - безкористно. Вечерта мина още по-отпускащо и приятно. Милена и Добромир се видяха още на следващия ден. Благодарност, усмивки и вълнение витаеха във въздуха между тях. След още няколко прекрасни срещи Милена се сети за думите на момичето от магазина - може би наистина загубеното портмоне е предпоставка за едно потенциално чудо! Трябваше да се извини на хората, работещи там. На прекрасното момиче, което в изблик на безсилие нарече „Злобарка“. Милена им занесе статуетка на ангел, с надпис върху крилете 

„Светът принадлежи на добрите хора. Тяхното сияние не би могло да бъде засенчено и от най-мрачните мисли!“

Може би още стои в магазина и може би някой ден и Вие ще го видите. А какво стана с работата по Коледа? Отказа на шефа си. Идеята да работи по празниците вече бе абсурдна за нея. Все пак Рождество Христово е веднъж в годината, а за работа има време всеки ден. А и семейството, приятелите ѝ и Добромир искаха да бъдат заедно с нея. Тя с тях също.  А и за какво ти е екскурзия в Рим през януари, ако си пропуснал стотици мили думи и топли прегръдки през декември?!

Милена си припомни зимните празници от детството си. Припомни си, че понякога Коледа е изящна украса, тежки софри, скъпи подаръци и красиви празнични тоалети. Друг път е студ, разтопен от топли прегръдки. Часове, в слушане на вечните коледни песни и гледане на неостаряващи филми. Широка пижама на елени, топли шушони и чаша горещ шоколад. 

Елха пременена в стари играчки от детството и ръчно направена украса. Подаръци, които показват отношение, а не цена. Булеварди и улици преобразени в снежни дворци. Нощи на дълги разговори и дни на любов и смирение. Пожелания, които те орисват на здраве и сбъднати мечти и безброй светлини, които блещукат в мрака.

Рождество Христово е вярата и любовта, които живеят дълбоко в сърцата ни. Чудо. И радост. И тихо смирение. Дали на този ден се случват вълшебства? - не винаги, но понякога "да". И си струва да отворим сърцата си!

Наистина вярвам в чудесата по Коледа. Зная обаче, че голяма част от хората са изгубили своя коледен дух, сред хилядите проблеми. Точно както моята героиня - Милена. Ако Вие някога сте били сполетени от коледно вълшебство, ако някой от близките Ви има своята празнична приказна история - моля споделете я с нас. Чрез нея може би ще помогнете на някого да не губи своето зрънце надежда.