От сърце

Болниците не са от местата, от които хора имат положителни спомени. Обикновено ги свързваме с неприятни случки, за които не искаме да си спомняме. Има и изключения, разбира се. Аз примерно си спомням като дете, когато бях в болницата, за супер якия купон по пижами, номерата, които си спретвахме със стаята на момчетата, и удоволствието да не ходя на училище и никой не ме пита защо. Но това беше отдавна и беше заради не така сложно и страшно заболяване.

Когато пораснеш и попаднеш в болницата, нещата са доста по-различни и купоните по пижама не са нещото, за което се сещаш. Толкова много неща съм изчела, чула и видяла по телевизията, че свят ми се завива. А диагнозата беше плашеща. Не защото става въпрос за много близък за мен човек, не защото заболяването бе в главата и не защото беше около Коледа. А защото беше реално, неочаквано и страшно. И се случваше на нашето семейство.

Първо да уточня, че всичко вече е наред, моят близък е добре и бавно, но постепенно се възстановява. Аз също.

И не, тази статия не е, за да каже колко са зле болниците, лекарите и медицинските служители у нас. Ако ви се чете за това, отворете форумите или гледайте телевизия. Ние нямаме навик да пишем и да говорим, когато сме доволни и когато някой е добър с нас, понеже не остава време, понеже нали това им е работата и за това им плащаме.

Тази статия е за човечността, добрината и прекрасните хора, които спасяват животи. И както каза една моя близка приятелка, системата може и да не работи, но те, хората в болниците, работят. Със сърце, с душа, по минимум 12 часа, в не така прилични условия, с не така адекватни пациенти и близки.

Това е статия за друго... за друг вид пижамено парти... за пораснали.

Болница 1 – УМБАЛ Александровска

На етажа има около 25 пациенти, почти толкова и близки. Сестрите са 2, лекарите също 2. Санитарката е половин, разбирайте отговаря за два етажа. Аз стоя предимно в коридора. В по-голямата част от деня развеждам болната по различните кабинети в целия комплекс за прегледи. Първо защото тя не може сама, второ, защото навън е сковано и хлъзгаво и трето, защото като гледам колко километра и многоръкие демонстрираха сестрите и санитарката, ми става някак мъчно. А и за мое успокоение разбира се. Че съм полезна, помагаща и правеща нещо за болната.

Колкото пъти попитах за упътвания, повече информация или насоки, никой, ама никой не ми отказа. Дори охраната всеки ден, вдигайки бариерата на паркинга, с усмивка ми пожелава хубав ден. Любезността, отзивчивостта и усмихнатостта чак ме плашеха.

Викам си, ей сега ще ми се изнервят и ще ми се скарат, ей сега ще им кипне и ще ме изгонят, и без това не съм в указаното време за свиждане, ей сега ще свърши действието на успокоителните им и ще ми теглят една. Обаче не.

Замислих се за тази паралелна действителност, понеже аз добро за болници и лекари не съм чула. Чудех се аз ли случих на някакво изключение. И така да е. Това съществува и ако питате мен, аз наистина не знам какви нерви, хладнокръвие и човечност трябва да имаш, първо да обърнеш адекватно внимание на 12,5 болни всеки ден, кой от кой по-страдащ и търсещ внимание, после да си адекватен и внимателен с близките, които аз, ако бях служител в тази болница, щях да изгоня, поради абсолютната им несъобразителност, нахалност и арогантност или да се справиш и с битовизмите, които ти се случват и на 4тия етаж пак има теч, ама този път е наводнил цялото отделение.

Голям ЧОВЕК, тряба да си. Човек.

Болница 2 – УМБАЛ „Св. Иван Рилски“

След месец попадаме тук, за да се случи операцията, вследствие на адекватността в предната болница, където откриха заболяване, за което дори не подозирахме. и което, ако не бяха видели на скенера, щеше да доведе до най-лошото съвсем скоро.

В неврохирургията сестрите пак едни усмихнати, внимателни, деликатни предвид ситуацията. Аз пак не вярвам. Нали онова в Александровска беше изключение. Вторник бе денят, определен за хирургическата намеса. Предната вечер лекарят ми е звъннал и ме е помолил да ида в 7:30 сутринта, за да отнеса кръв за допълнителни изследвания в близката лаборатория.

Около 10 пъти ми се извини, че ще трябва да си платим за това. Обяснява ми, че са успели да извоюват операцията, която до преди 3 години се плаща от пациента, в размер на 28 654 лв., да бъде покрита от НЗОК, но за това изследване още се борят да не се налага да бъде плащано от пациентите.

Те, лекарите, се борят, пациентите да не плащат 172 лв., за да се изследва търпимостта им към лекарство, което ще приемат 6 месеца след операцията, за да не се отхвърли импланта. И те, лекарите, се борят пациенти с тази диагноза да могат да бъдат оперитани със средства на НЗОК, понеже ако нямаш 28 654 лв. не оцеляваш.

Отивам в 7:30 сутринта и го чакам в кафенето, където също са притеснително любезни и усмихнати. Засичам се с лекаря, който ще оперира. Обаждам му се, че това съм аз, близката на жената, която ще оперира днес, без дори да си помисля, че майка ми бе четвъртата за деня. Но това разбирам впоследствие. Той, разбира се отвръща и ми казва да не се притеснявам и че всичко ще бъде наред.

Операцията е отложена за 16:30 понеже пациентката си хапва шоколадче в 11:00, пред очите ми. Анестезиологът идва и вместо да се скара и нареди слова за глупостта, казва да не се притесняваме и че просто ще я отложат за последна операция през деня. Аз ако бях на негово място… така де.

Операцията започва, ние решаваме да отидем в близко заведение и да пийнем по кафе, за да не чакаме в коридора. Защото е страшно, защото вече нищо не зависи от теб, защото ти се е свило сърцето… и защото една приятелка така ме посъветва, за което силно благодаря.

Лекарят излиза в 6:05 да ни съобщи, че всичко е минало по план. После много мислих, това изречение. “Операцията мина по план”. Не много добре и не зле, а по план. Тоест той е направил всичко каквото е възможно и на първо четене няма нещо притеснително и обезпокояващо. В 6:15 извеждат пациентката на носилка и я отвеждат в интензивното. Ние чакаме, понеже лекарят иска да ни разкаже и покаже какво са направили.

Влизаме в стаята с мониторите в 6:20, той 20 минути ни разказва с цялото спокойствие, човечност и откровеност на света какво се е случило, какво са видели, какво да правим от тук нататък. Да му се обаждаме без да се притесняваме по всяко време, да го търсим, ако имаме притеснения. Този същият, който поздравих сутринта в 7:30 в кафето.

За него четох в интернет, че скоро е станал баща. Синът му е на около годинка. А днес е излязъл не знам в колко, за да е в болницата в 7:30 и ще се прибере не знам в колко, след като ние излязохме от стаята с мониторите в 6:40. Да, знам, че за това му плащат. Но все пак. В този ден той спаси човешки живот. Не един.

Болница 2.2 – Неврология

Случи се така, че близката ми трябваше да остане още няколко дни в болницата, понеже покрай всички лекарства, които е пила последните 10 години, стреса, напрежението и… не вярвам да е небрежността, а по-скоро стечение на обстоятелствата, получи и бъбречна недостатъчност. На легло е и грижи от близък са наложителни. Ходя всеки ден. В стаята няма дори стол. Стоя права или клекнала. Понякога сядам в края на леглото. Сестрите и тук са мили, човечни и разбиращи. Вече ми става нормалност.

За момент се разсейвам с една от санитарките, с която имахме малък сблъсък или по-скоро тя имаше нужда да се навика на някого, но това изключение само потвърди правилото. С охраната ставаме приятели, понеже едната вечер ме пусна да вляза доста след последния час за посещение и с наредба за грипна епидемия. Колегата му на следващата вечер не ме пусна. Но пък взе храната и дрехите и ги отнесе в стаята.

Не искам да назовавам имената на лекарите, сестрите и санитарките, за които разказах в горните редове. Не защото не е важно, а защото ще изглежда, че те са изключение от общоприетото правило за болниците и лекарите в България.

Някаква реалност, която гледаме по телевизията или четем по вестниците, обществено мнение и негативизъм, наслоени в обществото ни през последните години. Като това за учителите и полицаите. Обаче. Да, има едно голямо обаче, моите лични наблюдения от 2 болници и 3 отделения са:

• Прекрасни, човечни, добри и помагащи хора можеш да видиш в болниците у нас;
• Материалната база и условия не са от най-добрите, но са доста приемливи и подредени;
• Хората работят, справят се с бумащината, лудите близки, наводнения и липса на елементарни консумативи;
• Ние като общество не сме научени как да се редим на опашка в болница и как това, че си следващият обаче идва някой, който може и да не дочака реда си, е все пак редно да го пуснеш и да не псуваш по него;
• В болницата всъщност има с какво да помогнеш, както като доброволец, така и докато си там и придружаваш. Дали ще бъде да подредиш папките, да помогнеш на санитарката с чувалите и/или да вземеш изследванията от лабораторията. Попитайте с какво можете да помогнете и ще се изненадате да разберете с колко много и малко;
• В болниците няма никакви цветя. Та следващия път, ако решите да носите уиски или бонбони, вземете (и) цвете в саксия, което не само ще е символ на живота и ново начало, а и ще украси и без това не така приятните коридори и кабинети;
• Ние също така не умеем да благодарим на хората, които лекуват нас и близките ни. На всеки лекар, сестра и санитарка благодарих от сърце и им споделих колко впечатлена съм от човечността им. Те останаха изключително учудени да чуят това. Явно отдавна не го бяха чували изречено на глас в конкретния момент;
• Голямо, огромно сърце трябва да имаш, за да я работиш тази професия и да останеш човек. Въпреки системата, въпреки арогантността на някои от посетителите, въпреки условията, въпреки общественото мнение, което виждаме и чуваме всеки ден;

Тази статия не е за да благодаря. Направих го лично тогава и ще продължа да го правя. Тази статия е за… за хората…. за пижаменото парти... за доброто… за човечността… която я има… и в болниците… и в лекарите… и в нас…

Благодаря!

Автор: Любомира Велчева