Приключения

Продължавам с пътешествието си до пещерата на Свети Иван Рилски. Ако искате да разберете какво се случи преди да стига дотук, прочетете първата част на пътеписа.

Движа се пъргаво между тревите и надигащите се на пръсти сред тях цветя. Те са като любопитни деца, надничащи в двора на изоставена къща. Изпръхналата пръст под краката ми придобива все по-наситени нюанси. След малко виждам, че на пътеката е избила вода, която сякаш е поканила гъстата растителност на пиршество. Принудената съм да мина през нея, тъй като другият вариант е непрогледен плет от храсти, който се издига от двете ми страни.

Нагазвам възможно най-внимателно в калната вада, за щастие сред нея има и няколко камъка, които улесняват преминаването. След първото премеждие, идва второ – протягащи се треви са сграбчили пътеката и извивките ѝ вече не се виждат. Чудя се, все така ли ще е до края? После обаче пътят става лек и приятен. Слънцето не достига до мен, а само огрява мъховете по високите скали. Те засияват в златисто и угасват като падащи звезди. Въздухът е хладен или по-скоро влажен. Залепва за мен и ръцете ми изстиват.

Зад завоя се подава огромна скала, заобикалям я, а от другата ѝ страна се е сгушил малък каменен параклис. Тук горските шумове са по-приглушени, витае усещането за святост, която липсва в манастира долу. Усещам,че съм се върнала стотици години назад. Клоните на близките дърветата са като отпуснати длани. Изкачвам се по каменните стъпала и влизам в храма. Вътре е сумрачно, на очите ми им трябва време, за да свикнат с тъмнината. По окадените стени личат стенописи. В дъното виждам мястото, на което е бил погребан Светецът. Тук няма златни иконостаси и посребрени икони... но именно тази ненатрапчивост позволява на сетивата да почувстват една по-особено атмосфера.

Заобикалям каменния параклис и стигам до входа на пещерата, в която е живял Свети Иван Рилски. Започвам изкачването на стъпалата, които се губят в петно от мрак. Очите ми почти не различават очертанията, затова си помагам с ръце. Доближавам се до малка ниша, която ми прилича на легло. Навярно тук Светецът е заспивал. Мъждукащата светлина на две-три запалени свещи подскача по скалите. След това се спира върху наредените икони.

Доближавам се и поставям ръка върху студения камък. Няколко тръпки пропълзяват по гърба ми. Очите ми вече са свиквали с мрака и различават слабия лъч светлина, идващ някъде отгоре. Вървя към него, там е и изходът на пещерата. Според поверието, който успее да премине през тесния процеп, ще получи опрощение за греховете си. Е, ако ставаше така, всеки щеше да заспива с чиста съвест.

Оттук преминаването ми изглежда невъзможно. Въпреки това, се провирам между скалите. Гледам само напред и следвам светлината. Бавно се изкачвам. Когато вече изцяло съм в тесния процеп, ме обзема леко клаустрофобично усещане. Гърбът ми се опира в скалите, но продължавам напред. Завъртам се настрани, за да премина най-тясната част. Вече виждам синьото небе и облачетата, които сякаш се избутват едно друго. Отворът става по-широк и аз излизам изпод земята.

Чувам течаща вода. В близост до пещерата виждам аязмото. Около него се суетят хора, които пишат желания и ги поставят между скалите. Всеки търси най-скришното местенце, само така молбите му ще бъдат изпълнени. Аз съм на мнение,че всеки трябва сам да се бори за мечтите си, но може би едно побутване няма да е излишно. Взимам бяло листче и химикал, оставени на разположение на посетителите. Написвам желанието си и го сгъвам на четири. Не ми се иска да се бутам сред придошлите хора, затова си търся свое местенце. Няколко метра по-нагоре виждам издигаща се скала – Молитвената скала.

Присядам на нея, изучавам я с очи. Погледът ми се спира върху едно малко отворче, протягам се към него, оставям сгънатото листче и се надявам желанието ми да се сбъдне...