Интервюта

Инициативата "12 писма до дванайсетокласниците" се ражда през май 2020 г. с идеята да покаже на зрелостниците, че не са сами и забравени въпреки предизвикателствата на коронавирусната криза. С дузина вдъхновяващи и емоционални писма към абитуриентите се обръщат автори като Георги Господинов, Кирил Златков, Снежина Петрова и Манол Пейков. В края на проекта самите дванайсетокласници получават възможността да отговорят на техните писма и да споделят мислите и вълненията си на прага на света на възрастните.

И през тази година "12 писма до дванайсетокласниците" продължава с пълна сила. Текстовете на Мария Касимова-Моасе, Галин Стоев, Петя Кокудева и др. вече ни зареждат с мотивация, положителна енергия и вълнение от предстоящото. И докато бързаме към своето съзряване - притеснени покрай матури и изпити, щастливи покрай балове и изпращания - намираме време да поспрем и да оценим пътя, който сме изминали досега. А след това да погледнем с надежда в бъдещето, където най-хубавото тепърва предстои.

Повече за посланията на "12 писма до дванайсетокласниците" и за нуждата от подобна комуникация с младите хора ни разказва инициаторката на проекта - Емилия Славова.

Откъде се появи идеята за „12 писма до дванайсетокласниците“?

Идеята се роди след един протест – „ЗА истинска детска болница“, който се проведе на 17 май миналата година. Това беше точно на излизане от локдауна. Изведнъж отново беше позволено да сме на улиците и да се виждаме помежду си. Имаше страхотна гражданска енергия и чувство за заедност, което ми даде импулс да направя нещо по една тема, която се развиваше паралелно през април и май. Това беше темата за абитуриентите, които заради COVID-19 отнесоха част от товара и не успяха да проведат абитуриентските си балове по обичайния начин.

Разбира се, един бал не е сравним с това да влезеш в болница или да загубиш живот. Но това е важен момент за учениците, в който те правят прехода от света на децата към света на възрастните. И ако го няма този важен ритуал, на английски се казва „rite of passage“ (ритуал за преминаване от едно състояние в друго) - нещата не се случват добре, човек не може да премине към следващия етап от живота си. Така че ми се стори важно това да бъде отразено и да се намери алтернатива. Изобщо цялото ми мислене по време на тази COVID-криза беше, че когато нещо ни се отнема, ние трябва да сме гъвкави и да можем да го заместим с нещо друго – също толкова хубаво или дори още по-добро.

В този момент - с импулса от протеста, съчетан с мисълта за абитуриентите - се роди идеята да отправим писмено послание до младите хора и да им покажем, че въпреки че няма да ги видим по улиците в красивите им тоалети, няма да чуем как отброяват от 1 до 12, ние все пак ги виждаме, чуваме ги и искаме да им пожелаем „На добър път!“.

Как подбирате авторите на писмата в проекта?

Първият човек, към когото се обърнах миналата година, беше писателят Георги Господинов. Той леко се поколеба в началото, но след това реши, че идеята си заслужава и каза първото и най-важно „да“. Оттам нататък стана много по-лесно. Решихме да не бъде само едно писмо, а цяла серия. Решихме също и че искаме да направим връзка с отброяването на класовете, затова го заменихме с отброяване на 12 писма. Започнахме да каним един по един хора, които да се включат в инициативата. Така събрахме един страхотен екип, в който хората прегърнаха идеята и написаха страхотни писма.

Какъв беше отзвукът от миналогодишния проект? Има ли конкретна история, или обратна връзка от някой абитуриент, която ви е впечатлила?

От коментарите и отговорите под писмата ставаше ясно, че много от хората, които ги четат, всъщност не са абитуриенти, а са по-скоро родители - хора, които са свързани по някакъв начин с младите или дори такива, които нямат деца, но също намират много мъдрост и смисъл в тези писма. Това много ни радваше, защото в крайна сметка адресатът е важен, когато формулираш посланието си, но е важно и посланието само да намери своите адресати, независимо от авторовите намерения.

Решихме да развием проекта и да поканим дванайсетокласниците също да ни пишат, но получихме едва девет писма от абитуриенти в отговор на инициативата. Всички те са качени онлайн и са много хубави по свой си начин. Всички имаха собствено послание и бяха много искрени.

Особено ме впечатли първото писмо, защото дойде от чужбина, от момче с небългарско име, което спомена леля си. Тя е лекар и ентусиаст, страхотно раздаващ се човек, който освен това е вдъхновил въпросното момче също да се занимава с медицина. По едно съвпадение аз познавах тази леля от проекта за детска болница, но той не знаеше това. Така че лично мен това много ме изненада: как невидимите нишки в живота се преплитат и ни свързват по някакви неподозирани начини.

Тази година също мислим как да въвлечем абитуриентите, но вероятно ще е под някаква друга форма, която още не сме измислили.

А какво ви подтикна да продължите инициативата и през тази година?

Това, че имаше много топъл отзвук миналата година. Честно казано, не очаквах толкова много хора да реагират толкова позитивно на този проект. Да ни канят в радио и телевизионни предавания и да ни питат как ще продължи проектът. Някак логично беше да продължим и през следващата година. Освен това ние все още се намираме в COVID криза. Тазгодишните дванайсетокласници преживяха обучението си почти изцяло онлайн, така че трудната ситуация продължава. Сега ще имат балове, но пък изгубиха присъствието си в час за много по-дълго време.

Смятаме, че е хубаво да се изгради тази традиция и да се научим да засвидетелстваме внимание към младите хора дори когато свърши кризата.

Самите писма сигурно са вдъхновяващи и за вас като инициатор на този проект. Кое е най-ценното нещо, което научихте или си припомнихте благодарение на тези текстове?

Така е, да, аз също преживявам писмата много емоционално. На повечето от тях се насълзявам. Приемам ги и като написани до мен по някакъв начин.

Писмата ми показаха, че човек е способен да оцелява във всякакви ситуации и че след най-дълбокото дъно можем да излезем отново на светло и да погледнем нагоре към небето. В част от писмата има разказ за траекториите на хора, които са преживели трудни периоди и въпреки това са успели да продължат.

Други разказват за несигурността на младостта или споделят спомени от бала, или говорят за деня след него, който всъщност е много по-важен. Също така много ми харесва, че повечето автори не дават директни съвети, а просто се вглеждат в себе си, споделят личен опит и се надяват той да бъде полезен на тези след тях. Струва ми се, че това работи доста добре, защото човек може да се огледа в чуждия опит и да намери своя път. Макар че съветите пък са дестилирана форма на мъдрост и мисля, че също са ценни.

Харесва ми също чувството за хумор в някои, нестандартните послания в други. Например едно от писмата от миналата година е написано в много нетрадиционна форма – отрича определени неща, а след това те кара да го прочетеш наобратно и всъщност се оказва, че ги утвърждава. Това е много ефектен начин да се изпрати послание - да бъдем активни и да действаме, защото животът е в нашите ръце.

Много ми допадат писмата, които имат конкретен апел към действие. Някои повдигат темата за глобалното затопляне и нашата роля в него, или по-скоро вашата роля, защото, както каза Георги Господинов: „Ваш ред е да спасявате света“.

Това е едно отваряне към младите хора с посланието: „Вие сте! Влизате в света на големите. Чакаме ви. Рамо до рамо – имаме проблеми за решаване.“.

Възможно ли е важните уроци наистина да се предадат под формата на писма, или трябва самите ние да ги изживеем, за да ги възприемем и запаметим?

Определено човек се учи най-много от собствения си опит. Но ако собственият опит не е обграден от чужди преживявания и истории, става много по-трудно да откриваш всяко нещо сам. Смятам, че трябва да сме отворени и да интегрираме чуждия опит в личните си преживявания. Тогава се случва истинското учене. Едно послание, поставено в контекста на собствено преживяване, може да стигне много дълбоко. Иначе всеки би живял в собствените си преживявания, без да има смисъл да ги сподели и без те да имат някакво значение за другите.

А всъщност ние сме изтъкани от истории – не само от нашите, но и от историите на други хора, които също стават част от нашите истории. Надявам се, че тези писма наистина са стигнали до млади хора, които са успели да ги вплетат по някакъв начин в своите лични истории.

Какво е основното послание, което влагате в тази инициатива и с което искате младите хора да я запомнят?

Важни сте. Чуваме ви. Виждаме ви. Разчитаме на вас да станете добри, смислени хора и да подадете ръка на следващите.

За още вдъхновение следете Facebook страницата на инициативата, където ежедневно ще бъдат публикувани и следващите писма.