Октаново число

Васил Читанов е актьор по образование и призвание, а любовта му към това изкуство е така ярка, че неусетно заразява дори неизкушените от сцената. Откровеността, с която влиза във всяка роля, винаги прави впечатление без значение дали е главна, или поддържаща. Участва в различни представления на софийска сцена, като „HYSTER” (реж. Младен Алексиев), „Посещение при бащата" (реж. Крис Шарков), „Серотонин“ (реж. Крис Шарков), „Грозният“ (проект „ПроТекст", реж. Василена Радева), но винаги се завръща и в Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян, където е у дома си – и преносно, и буквално.

Откриваме го на репетиции в театър „Азарян“ за премиерата на обновената сценична версия на спектакъла „Илюзии“ по Иван Вирипаев (реж. Младен Алексиев), която предстои на 4 декември, а след това и на 17 януари от 19.00 ч., и го измъкваме за кратко, за да узнаем повече за театъра, видеоигрите и щастието от това да работиш детската си мечта.

Какво работиш и кое от нещата, с които се занимаваш, не би определил като работа? Възможно ли е въобще да поставиш граница между двете?

Ами, аз съм актьор! Сериозно, занимавам се професионално с това повече от 17 години! Никога не съм мислил или искал да правя нещо различно. Много хора наричат това призвание, а не работа. Аз съм съгласен с подобно определение, доколкото актьорското майсторство и изобщо това да се занимаваш с изкуство е не просто потребност, а въпрос на "просто не мога да не го правя".

Разбира се, работата ми е свързана и със страшно много физическо и психическо натоварване, което много хора без пряк достъп до сферата на изкуствата, предполагам, дори не подозират колко тежко и изморително може да бъде.

Как разбра, че актьорската професия е твоето поприще? 

Знаех още от съвсем малък и никога не съм искал да бъда нещо друго. Като дете си разигравах филми със сложни сюжети и различни персонажи. Сега, като се сещам...! Като тийнейджър започнах да си купувам списание „Филм“. Отдавна го няма, помните ли го? Тогава ходех на абсолютно всяка прожекция в смолянското кино "Дружба", знаех всичко за всеки нов филм - кой участва, кой е режисьор, как са направени специалните ефекти, всичко. Беше моето си нещо. След това се записах на театрална школа и така се започна. Всъщност така продължи.

Кои са любимите ти моменти от работата по едно представление - преди премиерата или след като вече е натрупало опит на сцената? 

Като че ли най-много обичам репетициите. И то репетиции с хора, които усещаш свои. Това, че заедно творите нещо, в което са вплетени различни индивидуалности и те успяват да доведат до синергия, е толкова удовлетворяващо и вдъхновяващо чувство!

А най-трудните? 

Най-трудно? Хм... Да правиш театър е изключително сложно и многопластово занимание, изисква много работа и себеотдаване. Бих казал, че едно от най-трудните за постигане неща е да се пресъздаде, или по-точно да се извика, да се появи, необяснимото - онова, което усещаш, но не можеш да дадеш определение, някаква мета частица от живота, която просто усещаш. Това е.

Какво научи за персонажа си в „Илюзии” от 2013 г. насам, през годините, в които представлението не се играеше?

Научих нещо, отнасящо се до всички персонажи. Как нашето лутане из формулите на живота е същината на самия живот.

С какво си представяш, че сегашната премиера ще се отличава най-осезаемо от предходната версия и защо?

Предишната версия имаше доста различна посока от сегашната, различен „вайб“. Този път решихме да изследваме доста по-детайлно връзките между отделните „парчета" от пиесата и връзките между персонажите в тях. Стигна се до не просто обновен, а направо почти нов прочит, със съвсем друг режим на възприемане на текста. Надявам се хората, които са гледали предната версия да дойдат отново, защото пътят сега е друг.

Защо е важно да има институции като Родопския театър в град като Смолян? 

О, това е много голям въпрос, на който ще отговоря много лаконично. Защото иначе ще оскотеем до безобразие!

Кои са постиженията на трупата му, откакто си част от нея, с които се гордееш най-много? 

Едно от постиженията е самата трупа. Тя е прекрасна! Състои се предимно (какво предимно, почти изцяло!) от млади, изключително талантливи хора, които са готови на всичко, за да се получи представление, въпреки много трудните и, много често, демотивиращи условия, в които работим. Мога само да благодаря на прекрасните си колеги и да им кажа, че техните усилия и себеотрицание имат смисъл! Иначе преди няколко дни се върнахме от турне в Армения! Беше много яко!

Самият ти от какво изкуство имаш нужда като публика? 

Имам огромна нужда да виждам крайно себеизразяване! Имам огромна нужда да виждам всепомитащо изкуство, което жонглира със самия живот, а не обратно! Но най-вече имам нужда да съм в среда, в която индивидуалността е най-важното нещо, а не нещо, което пречи!

Какво от света на видеоигрите би искал да има повече в реалния свят? Какво научи от тях за него?

Искам, като изпълня някой „куест“, като например да отида навреме на репетиция, да получавам автоматично пари, хахаха! Искам също двоен скок – „double jump“!

А за измерението „наужким“, въображението и границите на условността, които са важна част и от актьорската ти професия? Дават ли видеоигрите друга перспектива към тях?

Абсолютно. Видеоигрите са форма на изкуство. Това, което на мен ми дават, е абсолютен адреналин. Когато постигна някой световен рекорд, било то speedrun или score attack, аз гледам на това не по-различно от това да гледам балет или много изкусна хореография. Носи ми несравнимо удовлетворение! Огромен фен съм на игрите на SUDA 51! Като че ли те буквално са правени за душата ми! Сериозно, вижте ги!

Фотокредити: Иван Дончев, Орлин Огнянов и Михаил Хубчев

Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот.

Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в праймтайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.