Успелите споделят

По принцип започваме всяко интервю с кратко представяне. В случая той го прави сам, в характерния за него стил ала Буковски. Той обаче не е Чарлз, а Васил Панайотов. Български автор, който в точно 247 страници успя да разбие много читателски представи за романтичния живот и хепи-енда в него. Ако не сте го чели, прочетете следващите редове. Защото ако Васил бе книга, това интервю е неговата анотация.

Какво не знаем за теб?

Нямам представа даже какво знаете. Предполагам привидности, които журналистите обичат да развяват като гнусен вестник, който събира максимално голям брой мухи. Какво съм работил, колко са ми татуировките, какви са ми мускулите, как на външен вид не приличам на повечето писатели (все едно е добре да приличаш на повечето, каквито и да са), как дебютният ми роман "Убиец" спечели две втори места - в анонимния конкурс на издателство "Сиела" за нов български роман, и в писателското риалити "Ръкописът", как вторият ми роман "Другата" не спечели никакво място, въпреки че е в пъти по-добър (но само защото качествата му стоят отвъд всяка субективна оценъчност, поради което не съм участвал в конкурс с него).

Предполагам, че това знаете. Наскоро присъствах да един урок по английски език на дъщеря ми, където учителката настойчиво питаше как ще се преведе въпросът "Къде е родена Сюзан?" Аз не знаех и по-скоро се чудех какво ли бельо е сложила Сюзан този ден.

Липса на знания или липса на фантазия - най-важните въпроси остават винаги незададени.

Имаше ли Друга в твоя живот, която да е повод за последния ти роман?

Имаше. Радвам се, че сега я няма. Освен кратко щастие, преди вечната смърт, тя причини много болка, при това не само на мен. Причини разрив, раздор, разпад. Причини и роман, но това едва ли е достатъчна компенсация. И все пак аз успях да спечеля от нея повече, отколкото в сходна ситуация би спечелил друг. Ползвах я за писателски материал.

Когато излизаш с писател, ти не си тип, ти си прототип. Съществува малкият шанс да бъде обезсмъртено иначе преходното ти име, но шансът да бъдеш разголена до ръба на срама и позора е по-голям.

Снимки: Петър Ганев

Как изглежда твоето вдъхновение?

Като теб. Може би с някакви несъществени отклонения, но няма как да знам, защото не съм виждал нито теб, нито него на живо. Това е много лесен въпрос, тъй като върховното вдъхновение винаги е едно за всички, каквото и да разправят някои, че се вдъхновявали от морето, музиката, природата или персоналната им представа за Бог.

Бог е жена. В моя случай. В твоя случай е мъж. Толкова.

Обикновена жена, смъртна и непритежаваща никакви неземни качества, освен може би, по-обла анатомия, аромат на канела и щипка от онази неназована съставка, която я прави да я възприемам като по Коледа, тоест като жена, способна на малки чудеса.

Какво искаш да напишеш, но все още не си?

Това, което искам да напиша, няма да го напиша никога.

Защото да искам не е достатъчно, трябва и да мога, а моето можене, навярно мечтано от мнозина, не ми е достатъчно на мен. Всеки път, когато чета Уелбек, се питам какво правя аз на една пътека с него и защо, след като има писатели като него, трябва да има и писатели като мен. Питам се също така, ако той се нарича писател, как трябва да се наричам аз и обратно. След Уелбек обаче неизменно попадам на някого другиго, почти който и да е друг, и с радост осъзнавам, че аз съм необходим етап в еволюцията, нещо като свързващо звено между тях и той.

Къде се чувстваш у дома?

Живея сам, а битието на ергена (вече може би трябва да кажа стария ерген) не кореспондира особено с класическата представа за уютен дом. Със същия успех бих живял на хотел, ако можех да си го позволя. Даже това ми е мечта, от онези, празните мечти, за чието осъществяване никой никога не работи. Ще сменям стаята си постоянно и когато ме питат къде живея, няма да казвам "никъде", защото ще живея навсякъде.

Погледнат отвисоко, даже не от висотата на Бог, а от висотата на парапланер примерно, човешкият живот се възприема с горчива категоричност - битието преминава в две до три на брой съседни кутийки, с размери средно 4 на 5 мерта, които най-често обитават няколко човека, а за небитието кутията е една, а размерът й - колкото един отделен човек. Вместо постоянно да стремим да разширяваме броя и размерите на кутийките си, трябва да се стремим да променяме тяхното местонахождение.

Коя е книгата, която всички ненавиждат, но ти тайно обичаш?

Бих искал да е някоя моя. Но аз я обичам само докато я пиша, след това веднага я изоставям, за да обикна следващата, а именно това е моментът, в който тя стига до хората, способни да я намразят. Готов съм обаче да я обичам завинаги, стига всички хора да я възневидят. Даже не е нужно да я четат, достатъчно е да си я купят, а аз да си получа процента от няколко милиарда тираж. Ще я обичам завинаги. Както и тях.

Сега изпитвам към книгите безразличие, към хората - досада.

Коя е най-красивата дума за теб?

Едно време БГ радио пусна такава анкета и спечели думата "мама". Хората масово сбъркаха звученето със значението. Много по-красива дума, от думата "мама", е думата "ромоли". Мама даже звучи сходно на сума ти езици. Но встрани от смисъла и фонетичната им палитра, всички думи са равни, те са градивен материал и ако писател има любима дума, то и строителят трябва да има любима тухла. За мен най-красива е най-точната дума, тази, която пасва идеално на мястото си и не ми се е налагало да я търся дълго.

Искам светът да ме запомни с…

Първият български писател, спечелил Нобелова награда за литература. Не, не, по-добре първият български писател, който я е отказал.

Къде можем да те открием? 

Това е лесно - Пловдив, 15 юни, петък, 19:00 часа, Културен център "Тракарт" (подлез "Археологически"). За "Пловдив след четенето" вече е по-трудно. Принуден съм да пазя в тайна своето местонахождение. Пловдивчанки страшно си падат по проминентни писатели и се страхувам за живота си.

Нямам предвид физически, страхувам се за качеството на живота си, защото съм си наложил доброволна аскеза и нищо не трябва да ме разсейва по пътя към приключването на третия ми роман.