Великите непознати

Дойде! Дойде онова време от годината, тихото, греещото. Природата замлъква, приготвя се за зимата, но преди това грейва в най-чудатите си и разнообразни цветове. Всяко листенце показва своята неповторимост, светва като последен слънчев лъч и озарява със светлината си сякаш целия свят.

Стоя си тук, на един родопски хълм и се любувам, грее ли грее тази есенна Родопа! Свети и разкрива най-причудливите си извивки, прегръща с майчината си обич и спира дъха, извисява ме в цялата ми българска същност, обича ме като свое дете, обгръща ме и ме удивлява, за да я изживея, за да я споделя с теб, за да я почувствам майка.

А времето лети, също като онова светещо, пременено в жълта одежда листенце, което пада от дървото си…гледаш пада бавно, а докато проследиш това падане, то вече е долу, готово да попие в земята и да се възроди догодина. Това листенце е по-специално, то е в Родопите, в магичната област на България, там където пещерите са сякаш кръвоносната система на цялата ни Родина, там където ечат гайди и докосват сърцето, там където всеки се чувства дете на майка си – родопчанката, там където….

Как стигнах до това любимо място отново? Карти, навигация, добри хора и много любов…., но всичко това благодарение на поредния велик незнаен сънародник, за който ми разказа една баба с прозорлив, буден и блестящ поглед. Името на сънародника ни е Стою Шишков и е изследовател на Родопите. Да, първият въпрос който възниква у теб беше и първият въпрос, който зададох на бабата – как може един човек да бъде изследовател на цяла една област от милата ни България? Може, когато същият този един човек е посветил всеки един свой ден от живота си в името на това днес да има карти на родопските пътеки, да се знаят родопските песни, да се познава културата на родопчанина, народността и фолклора от тази част на страната.

Ето в този момент, седейки и наблюдавайки пейзажа на есенната родопска гора и спомняйки си за разказа на бабата, се задъхвам…как да ти споделя емоцията в очите ѝ, как да ти предам усещането ми когато чух името на този човек и неговото дело – невинаги стигат думите…

Стою е роден в Устово, което днес е един от кварталите на град Смолян, през юли 1865 година. С възрожденски дух, будител по призвание, Стою учителства както в родното Уство, така и в близките околии - Райково, Левочево, Орехово, Чепеларе, Асеновград и Пловдив. Освен с публицистика, Шишков се занимава и с изследване на веществената култура на родопското население. Намира родопската народност за нещо, за което трябва да се знае, за нещо, за което трябва да се оставя наследство, да се съхранява и да се разгръща. Именно поради тази причина той обикаля и събира всичко, което представя с детайли Родопска фолклорна област. Записва песни, чертае пътеки (които днес са второкласни пътища), събира характерни национални облекла от този край.

Стою е книжовник, фолклорист, етнограф и историк в едни тежки времена. Тихо като падането на едно есенно листо, той отваря очите на българския народ за съкровищницата, която се крие в Родопите. Работи с първите в страната ни археолози, фолклористи и етнографи. С цел да съхранява всичко що бъде намерено, Стою основава един от първите музеи за страната, а именно в Смолян през 1935 г.

Дарявайки личните си средства за изграждането на музея, той разработва „Правилник“, който подписва с думите „Основател на Родопския етнографски музей Ст. Н. Шишков, 26 май 1935 г.“. Родопчанинът е автор на над 70 книги и списания, статии, студии, рецензии. Благодарение на него през 1894 година е факт първото списание в Родопите, там където животът под турско робство е бил най-тежък. Списанието носи името „Славиеви гори“.

Стою Шишков е и създателя на поредица писма с географското описание на Родопите, които впоследствие биват публикувани в „Българска сбирка“ (1885 г.-1898 г.). Други негови научни трудове са: „Народни умотворения от Рупчоско“ , 1895 г., „Три исторически песни от Ахъ Челебийско /Смолянско/, 1895 г., „Две хайдушки песни от Ахъ Челебийско“, 1897 г. и ред други.

С тези думи е запомнен сред последователите си. Личната му мисия да изучава и предава наследството ни, което ще съхрани народа ни и до днес, го прави велик българин, българин, който е оставил трайна следа след себе си. Шишков е пример за всеотдайност и борбеност в едни по-тежки времена от днешните. Той е пример за величие в несъразмерност, за стремеж по бъдещето на България, за градител на мост между поколенията.

А вий, златна българска младеж, бъдещето на своя народ, изучавайте великите народополезни дела…

Не се знае Шишков да е забелязан от държавата, но е забелязан от народа. Обичан, почитан, той винаги е срещал помощта на месните родопчани, за да върши дейността си, за да има информация днес, за да знаем, да помним и посещаваме майката на България – Родопа.

Освен на Родопите, българският фолклорист отделя специално внимание и на Тракия. Още преди Съединението на България(/6 септември 1885 г.), той работи в името на българския културен просперитет, бори се за възраждане, изучавайки, преподавайки и разпространявайки богатствата от Родопи и Тракия.

Днес улици и училището в Смолян носят името на Шишков. Както стана ясно, бабите разказват за него, помнят го и ценят до днес всичко що е сторил.

Постоянството и вдъхновението, с които е работил, за да остави следа след себе си са за пример. Притискан от обстоятелствата в страната, османското робство, освобожденските борби и ред други фактори, които биха отказали всеки инициатор, за него те са най-силни мотиватори да продължава да съхранява, за да има възраждане на този народ. Стою Щишков е ясен пример за неуморимостта на българин с кауза и ясна ценностна система. Бори се, дарява, върви срещу вятъра в името на народа и на неговото благополучие.

Приятелю, съвсем смирено, гледайки родопската есенна красота те питам, ти имаш ли своя кауза, която да бъде в помощ на народа? Можеш ли да се бориш, без да искаш да си знаен и почетен от някого, просто ей така, за себе си, за каузата и за народа…?