Интервюта

Венелин Колчагов е на 30 години и е зъболекар. Завършва стоматология в Медицинския университет в град София, във Факултета по дентална медицина. Израснал е в семейство на лекари, което го подтиква сам и той да тръгне към медицината. Въпреки трудностите, с които се сблъсква, той успява да се реализира и да практикува професията, удовлетворен от избора си да остане в България. Ето историята на един млад специалист, който се бори за оцеляване и със системата с честен труд и сили. 

С Венелин разговаря Любомира Петева

Венко, ти си зъболекар в 21. век. Защо избра тази професия? Може би заради родителите си?

Не съм мислил за друга професия, от малък знаех, че ще съм доктор. Когато бях дете, научих доста неща от родителите си. Медицината е била винаги част от нашето семейство. Да си лекар не винаги е лесно, особено когато от теб зависи човешки живот. Тази истина я научих от родителите си, които често прекъсваха семейни вечери или празници, за да помогнат на някого от пациентите си.

Майка ми беше педиатър, а татко – хирург. Затова реших, че трябва да избера различна специалност от тяхната. Това не беше единствената причина, разбира се. Основното нещо, което ме накара да се насоча към стоматологията, беше загубата на баща ми. Малко по-късно вече се насочих към стоматологията, тъй като още от дете имам търпението да работя с фини детайли. Динамиката в стоматологията ме грабва, всеки случай е различен – това също повлия.

Какво е да растеш в семейство на лекари? 

Ако трябваше да отговоря на този въпрос преди години, щях да кажа, че е неприятно, защото преминаваш ежедневно обучение за това как да се пазиш, да спазваш хигиена, да си миеш ръцете и т.н. Разбира се, когато си дете, винаги тези неща изглеждат незначителни, но аз съм благодарен, че ме научиха от малък на тези неща. Това, което днес оценявам най-високо, е, че семейството ми ми показа още в детските ми години колко е важно да уважавам хората и пациентите. 

Ти си живял известно време в чужбина, брат ти е в Германия? Защо не тръгна по неговите стъпки, а реши да останеш и да работиш тук?

Това, че съм в България, означава, че съм намерил удовлетворение за себе си тук и ще продължавам да се развивам в страната ни. Имаше момент, в който се замислих дали да остана при брат си, имах тази възможност, но ми се искаше да съм близо до майка ми и баба ми, тъй като бяха останали сами – това ме накара да направя окончателния избор и да остана тук. В България не е чак толкова зле. Все пак имаме свободата да правим това, което обичаме. 

Ако сме достатъчно смели в мечтите си, можем да станем и достатъчно добри в работата си, така че да живеем нормално.

Родолюбието, което родителите ми ми предадоха, е основната причина да съм тук. От друга страна, много мои кадърни приятели заминаха и сякаш остават все по-малко млади специалисти. Замислял съм се какво би станало, ако никой не остане в България, ако и аз се присъединя към мнозинството, ако всички се присъединят. Предпочитам да съм тук и чрез това, което правя, да помагам на хората и да променям България. Капка по капка – вир...

На ниво ли е медицинското образование у нас, за да даде перспективи на млад зъболекар като теб?

Определено смятам, че образованието ни е на ниво и то на световно ниво. Въпреки това обаче наученото в университета не е достатъчно, за да излезеш и да започнеш да работиш качествено. В България има много повече практика, отколкото в други страни. Манипулациите, които извършваме върху пациенти, са много като количество. Чувал съм, че в другите страни тези практики са доста по-малко. 

Въпреки тези предимства на българското образование, университетът полага само основите и дава база, която задължително трябва да усъвършенстваш след това, било то чрез следдипломни обучения, курсове или семинари. За да можеш да съчетаеш практиките и за да предложиш помощ на ниво, трябва да събереш гледните точки на различни колеги, да четеш и да търсиш специализации. 

Някои колеги, разбира се, имат повече късмет и успяват много бързо да си осигурят кабинет, техника и пациенти, но в повечето случаи, ако няма кой да те подкрепи, нещата се проточват с години напред.

Доходите на професията достатъчни ли са, за да можеш да си позволиш нормален живот в България? 

Много хора, които вече работят като стоматолози, живеят сравнително нормално. Но моят опит показва, че човек, който току-що е завършил университета, трудно пробива и влиза в ритъм. 

И тук има две основни възможности – първата е да започне да работи за себе си. В този случай става дума за огромен кредит – сума, която да инвестираш в оборудване и в техника, а след това да намериш и пациенти, които да ти се доверят. Другата възможност е да започнеш работа при някой специалист, но отново трябва да намериш свои пациенти. В началото нямаш нищо, тръгваш от нулата – нямаш и заплата, всичко е до свършена работа, която обаче задължително трябва да е с добър резултат. 

В нашата професия няма място за грешки. Ако все пак успееш да се развиеш и да се докажеш, тогава можем да говорим за нормален живот. 

Има ли голяма разлика между разбиранията на младите стоматолози и наложените стандарти от по-възрастните ти колеги? Как се отразява това на качеството на услугите, които предлагаш?

Има разминавания, но се използват както стари подходи, така и осъвременени. Някои по-възрастни колеги отхвърлят новите виждания, което е лошо. Ние, по-младите, приемаме и по-остарелите модели на работа, но сме отворени и към новите технологии. В същото време често се случва и това да те „облъчват“ с някоя нова концепция, а след година да кажат – „не, забравете го това“, т.е. не може да имаш голямо доверие на всичко, което излиза като подходи, и предполагам, че заради това специалистите с дългогодишен опит отхвърлят някои от модерните методи на работа. 

Какво е отношението на пациентите към теб? 

По-често се сблъсквам с пациенти, които са ми благодарни най-вече заради отношението, което проявявам към тях. Именно заради предишни травми, те са се отказали да посещават дълги години специалисти, но сега, когато идват при мен, правят една процедура, после следваща и се връщат благодарни към мен, удовлетворени от това, което правя за тях. Има, разбира се, и случаи, когато ми задават въпроса – „е, ама не си ли много млад за зъболекар?“, но често пациентите предпочитат това, отколкото да посещават по-възрастни колеги. 

Има нещо, което е обиждащо, а именно моментът, когато пациентът седне на стола и каже: „Аз мразя зъболекарите“. Това е разбираемо, защото хората са травмирани отпреди, от колеги, които по някакъв начин са причинили болка. Факт е обаче, че в България няма култура към денталното здраве и в много чести случаи болката е неизбежна именно поради факта, че пациентите идват в последния момент. 

Въпреки това, осъвременяването на услугите помага да се избегнат неприятните усещания и точно заради това е важно да се следят новите практики и модели на работа. По този начин и пациентите ще имат повече доверие на стоматолозите си. 

Какви са според теб основните проблеми на професията?

Всичко е много скъпо за нас като специалисти, следователно и услугите са много скъпи за пациентите. Времето, с което работя, също е много ограничено – тоест не можеш да работиш повече, отколкото ти се иска, защото работата е прецизна, няма как да съкратиш времето с един пациент за сметка на друг и да правиш компромис с качеството. 

Освен това, работата е много „увреждаща“. Доста колеги страдат от шипове, болки и т.н. Няма как да работиш от сутрин до вечер, без да се натовариш. Това е проблем, който дори и да изглежда незначителен, не е. С времето нещата се развиват така – в началото си млад без опит, после ставаш скъп, а накрая вече си достатъчно стар, губиш виждания върху новите практики, а хората губят доверие в теб. 

Времето в професионалния живот на зъболекаря е доста ограничено. Учиш повече, по-трудно стартираш кариерата си и не след дълго, ако не следваш добрите практики, хората започват да търсят по-млади специалисти. Разбира се, ако трябва да говорим за дълбоките „проблеми“ на професията, не само аз, но и колегите ми ще споделят доста теми, върху които се дискутира от години. Но нека не навлизаме в тази тема сега.

Има ли нещо, което те е мотивирало през годините да продължиш? Кое е основното, което помага да се реализираш? И ако има нещо универсално за успеха, би ли го споделил на твоите по-млади колеги? 

Докато учех, много често мислех, че ще се откажа. Имах преподаватели, които с отношението си доста ме отблъскваха. Имаше изпити, които взимах трудно. Защо съм продължил? От самото начало мечтата ми беше да покажа, че стоматологията може да бъде по-добра и по-безболезнена, че всъщност не е гадно да отидеш при зъболекаря. Исках, когато един ден започна да работя, хората да идват с желание при мен. Това ме накара да завърша. От друга страна, всеки път, когато мисълта за прекъсване идваше в съзнанието ми, се питах с какво друго бих могъл да се занимавам, не можех да открия нещо по-добро за себе си. 

Смятам, че това е моето призвание. Така че успехът е породен от желанието. Ако наистина искаш да правиш това, да се реализираш в професията, бори се и действай. Това е, което бих споделил с моите по-млади колеги – да вярват в себе си и да следват мечтите си. 

Ако имаше възможност, какво най-напред би променил в българската действителност, що се отнася до професията ти?

Има нужда от промяна в отношението на пациентите към труда на лекарското съсловие. Разбира се, такава промяна е нужна и от страна на специалистите – те трябва да се държат на по-високо ниво към всички хора. 

Бих искал да се изгради здравна култура у хората и това трябва да става от ранна детска възраст. За мен е неприемливо болни хора да чакат до последно, за да отидат на преглед. С това се сблъсквам всеки ден. Пациентите чакат зъбите да ги заболят, за да посетят зъболекар, а профилактика е нужна, за да се избегнат големите проблеми след това. 

Знам, че за хората често това звучи само като примамка, за да плащат. Но истината е, че ние, лекарите, се вълнуваме и ни е грижа за здравето на пациентите.