Успелите споделят

Венцислава Великова живее и твори във Варна. Изкуството ѝ е доста различно от обичайното разбиране за рисуване или за плетене на една кука, тъй като съчетава и двете неща в картини с неповторима визия. Занимава се с изкуство от 2009 г. като за това време има много самостоятелни изложби в читалища, галерии и етнографски къщи. Една от най-значимите изложби е в Националния етнографски музей,София – ТРЕПКА БЪЛГАРСКА, през 2018 г., където представя 20 пана на накити от български носии.

Следват интервюта в БНТ и БНР, филм за стила ѝ на работа, направен от телевизия „Дестинация България“, участие в изложения, фестивали, конференции. През май месец на 2018 г. става “Деец на културата” на Община Белослав заради приноса си за развитието на изкуството в малкия град. В момента работи над следващата си, по ред единадесета книга, наименува “Някой трябва да плати” и продължава да изработва картини за удоволствие или по поръчка. Можете да се сдобиете с изкуството на Венцислава от нейния уебсайт.

Разкажате ни за началото на Вашето развитие като творец?

Първата ми изложба се наричаше “Първо сме българи” и бе открита на 3.ти март 2010 г. в читалището на град Белослав. Тогава още се занимавах с направата на пана от стари тъкани, като използвах природни материали и вълнени конци. Изложбата е дарена на читалището и все още може да се види в една от залите ѝ.

Като че ли започнах да работя на шега с текстила. Спомням си – вдъхнови ме тогава желанието ми да напомня на хората, че каквито и да станем в дългия си живот – лекари, инженери, чистачи, където и да се пръснем по Света да търсим късмета си, първо сме българи. Първо бабината лютеница сме яли, първо изворна вода пили и първо „родина“ на български казали.

Оттогава ми хареса да „събуждам“ българското в българина и така не спрях да го правя във всяко мое пано в последствие. Още повече, че за изработване на паната в началото, изплитах орнаментите на една или две куки, както знаех от старите си родители. След време изоставих текстила и природните материали, съсредоточих се върху работа само на картини и то от изплетени нишки на една кука. Така преждата от чист памук ми стана боички, а куката – четка.

Сега работя върху ленено платно като предварително нахвърлям идеята си с графитен молив върху него, след което го „оцветявам“ с изплетени нишки като комбинирам няколко цвята. Картините са рамкирани, като платното е поставено зад предпазно стъкло, за да не се поврежда тъканта. Тъй като всяка картина е уникална сама по себе си и не може да бъде повторена, тя се съпровожда със сертификат за автентичност, надписан персонално за собственика ѝ. Заедно с картините, в ума ми изникват разкази, които събирам в книги и издавам. Имам вече осем книги с проза.

Как и защо решихте да включите фолклора в творчеството си? Какво Ви привлича точно към тези фолклорни мотиви и как избирате кои да използвате?

Това е най-често задаваният ми въпрос и най-затрудняващият ме. Не мисля, че някой творец може да даде логично обяснение на това кой и с какво го вдъхновява. То вдъхновението е Божие дело, а творецът е само удобен инструмент в ръцете на Създателя.

Вдъхновението е странно нещо. Всеки създава това, на което всъщност е способен.

В този ред на мисли...

Всеки човек е творец дори в малките дела от ежедневието си. Не мога да не работя с фолклора и символите му, не само защото се усещам българка с всяка фибра, но и защото топлината му ми дава сили да творя. Нашият фолклор - символи, шевици, песни, легенди – е неизчерпаем извор на мъдрост,  който в различни периоди от живота ни се чете, слуша и гледа винаги с различни очи и уши.

Все нещо ново се вижда, все нещо различно се чува, все нещо интересно се намира. Много от дейностите и символите във фолклора ни не ги разбираме, но някак си подсъзнателно усещаме, че в тях има много мъдрост. Само трябва да се върнем, хубаво да видим отново и да помислим. Всичко се намества, идва на мястото си. Става шарено килимче и се спуска над съзнанието ни. Топли Душите ни и ни гушва сякаш вечно закриляни в обятията на топла, сигурна прегръдка. В българщината не само формата говори, съчетанието от цветове, звуците, танците – всичко напява мъдрост. Само трябва да я намерим. Ако не я разберем или съхраним, то поне да помислим над нея и да я почетем. Другото е въпрос на избор. Моят е в Българщината.

Можете ли да опишете своя творчески процес и как създавате Вашите произведения от ръчно изплетени нишки на една кука? 

Направата на една картина ми отнема време в зависимост не само от размера ѝ, но и от идеята за изработка, от методите на наслагване и съчетавана на конците. Обикновено това е от пет до седем дни, а картини с размери 50х70 см., могат да ми отнемат и две седмици дори. Най-малката ми картина е с размери 10х15 см, но такъв размер платна се изработват изключително трудно, т.к. не мога да работя с различни куки, за да регулирам дебелината на нишката. Казано по друг начин – четката ми за всички картини е с еднаква дебелина.

Когато избистря идеята и я нанеса върху платното започва по-трудоемкият процес – плетенето на една кука на нишки от всички цветове, които съм решила да използвам в картината. Може и да премине цял ден само в плетене, докато оплета необходимото количество нишки. Следва лепенето и моделирането им върху платното. При това никога идеята, която се е родила в главата ми, не се отпечатва върху платното едно към едно, за разлика от идеите на художниците, работещи с маслени бои.

Лошото е, че в моя стил на работа не мога да нанеса една нишка върху друга, както би направил „масленият“ художник, за да закрие или поправи идеята си. Моята „поправка“ на картината става само чрез разлепване и залепване наново на нишките, което ако не невъзможно, то е много трудно и често загрозява общият вид на образа. Затова не мога да си позволя подобен вид поправки и трябва да съм много внимателна и прецизна в работата, т.к. няма връщане назад.

Последният етап е рамкирането на картината, който е предшестващ от най-малко 24-часово сушене на платното. Много често рамката играе съществена роля в общата визия на готовото произведение, затова, преди за започна работата върху дадена идея, трябва да съм на ясно с това каква рамка ще използвам.

Как се надявате, че Вашите произведения на изкуството ще повлияят на аудиторията Ви и какво искате те "да си вземат" от тях?

Работейки картините се, аз не тая никакви надежди.

Човъркам с кукичката си в българското съзнание, а който е сроден с топлината, излъчваща се от картините ми, сам извърта погледа и се вглежда в нишките. Проследява началото им, краят им, пътят им - и се изненадва от факта, че всяка нишка е плетена отделно. И някак си неусетно, всеки си спомня как неговата баба е плела на една кука, а има жени, които се хвалят, че и те могат… И се връщат в миналото, при старите бабини спомени, ей там, на село и става някак си топло и уютно! В картините ми може да има студени цветове, но студени форми и образи няма – самата прежда ги топли.

Какъв съвет бихте дали на амбициозните български творци, които искат да създават изкуство у нас?

Ръцете трябва да работят, за създават, да творят. Ние не можем да „вдъхваме Душа“, както Бог го прави, но можем да създаваме форма. Душата я дава другият човек – зрителят, слушателят, този, който приема образите, музиката, звуците, онзи, който разпознава себе си в тях и се усмихва. Затова… творете! Не е важен този, който поглежда веднъж творенията ни, а този, който ги поглежда втори път, който се спира до тях, който им се наслаждава, който ги съзерцава. Той им дава Душа.