Писма до Дядо Коледа

Макар и това писмо да не е точно част от Зимното предизвикателство, всъщност е (няма проблем, ако леко сме те объркали с това встъпително изречение). Това е приказката на Джесика Вълчева - една от нашите прекрасни авторки. Те всъщност всички са прекрасни (също така чудесни, невероятни и още 254 хубави неща). Помагат ни страшно много и без тях Успелите нямаше да са това, което са днес. Те са джуджетата, елфите и Снежанките, без които ние не можем.

Ето и приказката-писмо на Джесика:

Датата е 23-ти декември. Вали сняг. За пореден път тази зима. Навън наистина е много красиво. Бяла снежна приказка. Всички играят, смеят се, тичат, бутат се в снега и правят ангелчета. Малки бели ангелчета. А аз...Е, аз седя и просто наблюдавам през прозореца. Понякога обичам да ловя снежинките с уста, но това се случва много рядко. Никой не иска да си играе с мен. Не обичам зимата. Пък и никой никога не ми е давал повод да я обичам. Студено е, мокро е и се хлъзга. Едно момче от сиропиталището си счупи ръката миналата година. Беше голяма драма. Тази година отново е студено, отново е мокро и пак се хлъзга. Аз нямам топли обувки, палтото ми е на дупки и студеният вятър постоянно ме боде.

Мразя зимата. Но пък толкова много обичам Коледа...Иди и разбери...А едното не може без другото, та съм длъжна да търпя. О, забравих да се представя. Аз съм Сузи. И съм на осем. В сиропиталището съм, откакто се помня. Тук прекарвам всяка една Коледа. Много е приятно, но не е нищо особено. Няма кой знае какви подаръци, но пък всички служители стават много благи и по-усмихнати. По Коледа нали стават чудеса, та хората стават едни такива... по-добри, по-благородни, по... изпълнени с повече надежда!

Но да се върнем на 10-ти декември 2014 година. Петнадесет дни преди Коледа. Седнах, за да напиша писмо до добрия старец. Всъщност, седнахме всички. Служителите в сиропиталището ни дадоха по един лист и химикал и обещаха да изпратят писмата ни в Лапландия! Ей, колко искам да отида в Лапландия! Да се запозная с всичките еленчета на Дядо Коледа, да пия горещ шоколад и да си говоря с елфите! И най-прекрасното...да се запозная с белобрадкото...Пак се отплеснах...

Седнахме и започнахе да пишем...

Мили Дядо Коледа,

Не..Задрасках го.

Скъпи Дядо Коледа, (да, така вече беше добре)

Весела Коледа и на теб! Сигурно рядко ти го казват...

Винаги съм искала да те срещна! За Коледа си пожелавам само едно: искам всички хора по света да бъдат добри! И да бъдат здрави! Моля ти се, това наистина ще ме направи много щастлива! О, и... ако може, разбира се, бих искала и чифт нови обувки. Червени. Но не съм претенциозна... Ако не можеш да намериш точно червени, ще се радвам на каквито и да е. Искам обувки, които много да топлят... И палтенце, но не искам да ставам нахална... Ако намериш време... Знам, че си зает.

Другата година ще си пожелая семейство. Защото за тази Коледа вече ми станаха много желания. Знам, че всички деца искат по много... Обърни повече внимание на това! Но другата година искам семейство! Търси отсега! Искам любяща майка и супер татко! Мама трябва да прави много вкусни кокосови сладки! Много обичам! А ти? Ти обичаш ли кокосови сладки? А тате...Тате искам много да си играе с мен! И всяка вечер да гледаме филмчета заедно! На Коледа да украсяваме елхата и да пеем песнички. Аз много обичам да пея! Искам да са много добри родители, скъпи Дядо Коледа! Затова ти казвам отсега. Да си знаеш! Няма да ти пиша писмо. Да не досаждам.

Много те обичам, Дядо Коледа!

Твоя Сузи Джоунс,

Сиропиталище „Сейнт Джордж“, Чикаго

Етаж 3, стая 137

Сгънах писмото по най-грижливия възможен начин и го прибрах в малкото бяло пликче. Дано да не съм прекалила. Здраве, надежда, доброта, обувки, палто, семейство... леле... попрекалила съм... Но пък семейството беше за другата година...Значи, здраве, надежда, доброта, обувки и палто. Това са само 5 неща. Томи, който стоеше до мен, поиска цели 17. Когато си пишеше писмото, надникнах и видях, че иска кола с дистанционно, конструктор, топка...Все ненужни вещи. Но пък неговите играчки постоянно ги чупеха, беше разбираемо...

И ето, че вече беше 23-ти декември. Оставаха два дни до Коледа и аз толкова много се надявах Дядо Коледа да изпълни поне половината ми желания! Бях се загледала през прозореца. Навън играеха почти всички деца. Аз си стоях на топло. Наистина не обичах студа. След играта на снега си целия мокър... Плюс това обувките ми бяха скъсани, палтото ми не топлеше...може би догодина...

Беше 3 часа следобед. В един момент на моята врата се почука. Беше г-жа Стивънс – директорката. Отворих ѝ и тя влезе. Държеше една снимка. Озадачих се. Каква беше тази снимка? Защо директорката беше дошла при мен. И, най-вече, защо беше дошла при мен с тази снимка???Подаде ми я. На нея имаше мъж и жена. Изглеждаха мили хора. Мъжът беше облечен със син пуловер и светла риза, беше с тъмна коса и имаше много приятна усмивка. Жената...жената беше толкова красива...Тъмнокестенява коса, червен пуловер и...излъчваше любов. Усмихнах се.

- Е? – попита въпросително г-жа Стивънс.

Бях объркана. Какво „Е?“? Защо беше тази снимка, защо ми я показваха...

- Какво мислиш, Сузи?

- Какво мисля за кое, г-жо Стивънс? Извинете, но съм объркана...

Госпожа Стивънс се усмихна.

- Тези хора, скъпа Сузи, искат да бъдат твои родители.

Ахнах от изненада! Аз? Мои родители? Родители на МЕН? Та...та те бяха родителите, за които винаги съм мечтаела...Точно два дни преди Коледа?!

Само кимнах. Въпреки че очите ми бяха пълни със сълзи от щастие. Не можех да повярвам, че тази Коледа щях да имам семейство. Никога не съм имала семейство. Е, може би някога съм имала, преди да ме изоставят тук, но аз не помня, така че не се брои. Тази Коледа, за пръв път в моя живот ще имам семейство.

Какви ли бяха? Дали бяха толкова благи, колкото изглеждаха на снимката? Или това беше просто номер, за да могат да ме вземат и да ме сготвят като всички останали деца, които са приютявали? Дали имам дядо? Дядо, който да ме научи да играя шах и да ми разказва странни истории. Толкова исках да се срещна с тях...После отново се сетих за сготвените деца. Разколебах се. И след това отново ме обзе онова приятно усещане, онази топлина, онази надежда, че най-после някой ще ме обича, най-после ще има на кого да кажа „мамо“ и най-после ще мога да даря любовта, която се крие в сърцето ми.

Това щеше да е най-красивата Коледа на всички времена. Бяла, приказна, топла, пълна с кокосови бисквити и печено месо. И въпреки това все още мразех зимата.