Успелите споделят

Запознай се с "Отбор на надеждата"!

Д-р Виктор Кирков е спортен мениджър и социален предприемач. В миналото е работил като спортен журналист и мениджър в Българската професионална футболна лига. През лятото на 2011 г. регистрира фирмата си “Спортс Мениджмънт България” ЕООД, която извършва разнородни услуги и консултации в областта на спорта. Малко по-късно създава и популярния проект за социална интеграция на хора в риск и в неравностойно положение “Отбор на надеждата“.

Виктор менажира успешно проекта и до днес в продължение на повече от 8 години. Освен всичко това, той е доктор по икономика в научна специалност “Финанси“, магистър по икономика (международен бизнес и мениджмънт) и магистър по стопанско управление. Виктор Кирков е здравата основа, върху която се гради "Отбор на надеждата".

Алекси Кирилов е на 16 години и е израснал в столичния квартал „Факултета“. Той е в 9. клас в спортното училище. Повтарял е 7 клас, защото прекарал година в Англия с родителите си, които потърсили препитание на Острова. Там усъвършенствал английския си език и посещавал „Корели Колеж“. През 2018 година Алекси беше част от българския отбор, който спечели бронзовите медали на световното първенство за деца в неравностойно положение SATUC в София. Тази година той беше играч в националния “Отбор на надеждата“, който се представи отлично на световното първенство по футбол за бездомни хора в Кардиф, Уелс.

След завръщането си в България Алекс започва тренировки в школата на ПФК “Септември“, като играе основно за втория юношески тим до 17 години, но често записва участия и в първия.

Какво е да си част от толкова специален отбор, ще ни разкажат Виктор и Алекс.

Викторе, „Отборът на надеждата” приключи наскоро сериозно участие – световно първенство. Каква е равносметката ти като мениджър на тима за изминалата година?

Като класиране сме имали и по-добри резултати в предходните години. Големият ни успех тази година беше сформирането на страхотен колектив от интелигентни момчета, които проявиха невероятен характер в мачове срещу изключително силни съперници.

За втора поредна година „Отборът на надеждата” завършва на 12 място на световен форум – най-високото ниво. Дори победи Бразилия по пътя си. Това успех ли е и ако да – от какво измерение?

Виктор: Със сигурност победата над Бразилия е огромно постижение, тъй като до този момент български представителен тим нямаше успех над бразилски такъв. Иначе дванадесетото място е логично с оглед на факта, че средно аритметично заемаме именно тази позиция от всичките ни участия на световни първенства за бездомни хора до този момент.

Алекс: На световното имахме нагласа да победим всеки от съперниците ни. Искахме да стигнем по-напред в класирането, но не се получи. Въпреки това съм горд от постигнатото.

Каква ретроспекция можеш да направиш, ако се обърнеш назад и погледнеш към самото начало?

В.: Тръгнахме от нулата с тренировки в две институции в София, а вече сме оставили зад гърба си участия на 8 световни първенства, едно континентално и два европейски фестивала за бездомни хора. Тренирали сме над 800 деца и младежи в 15 населени места в страната, а близо 100 от тях са взели участие в международни състезания. Изградихме разпознаваем бранд и устойчивост на реализацията на проекта.

Сам по себе си националният отбор е селекция от играчи, които играят обикновено в клубове. Как организираш нашия национален отбор за Световното за бездомни хора? Как намираш играчи?

В.: Нашите играчи са от институции и от ромски махали, които живеят в незаконни постройки. Контактът с тях се осъществява чрез треньорите, които ангажирам във всяко от населените места, където имаме „Отбор на надеждата“. Много от младежите сами ни търсят.

Алекс, на теб какво ти даде участието на Световното? Успя ли да си подобриш играта? Намери ли нови приятели?

А.: Даде ми вяра в самия себе си и мотивация да се трудя неуморно. В началото бях „на кантар“ дали ще попадна в разширения състав за световното, който е от 12 души, а накрая успях да вляза в титулярната четворка. С момчетата от отбора се сближихме много и ги чувствам като свои братя, но създадохме много приятелства и с играчите от другите състави. Продължаваме да поддържаме връзка с тях през социалните мрежи.

А какви са ти впечатленията от Уелс и хората в Кардиф?

А: Преди съм живял една година в Англия, където родителите ми работеха, а аз ходех на училище. Хората в Кардиф много ми допаднаха. Повечето са много усмихнати и възпитани. Отнасяха се много добре с нас.

Какво се промени в живота ти след световното?

А: Промених се най-вече аз. Разбрах, че с вяра, упоритост и трудолюбие ще мога да постигна целите, които си поставям.

Има ли професионална реализация за някои от футболистите, които се представят добре на различните форуми?

В.: Имаме момчета, играли в трета лига в България или в четвърта в Германия. От тазгодишните момчета имаме играчи в юношеските формации на „Сливен“, „Пирин“ и „Септември“. Надявам се, че след няколко години те ще влязат и в професионалния футбол.

А: Надявам се аз да бъда най-добрият пример в тази посока. Към момента играя за втория отбор на „Септември“ в набора до 17 години, но често ме викат и в първия.

Каква социална интеграция получават футболистите, които веднъж са били част от отбора? В какво се изразява тя?

В.: Единственото нещо, което футболистите от „Отбор на надеждата“ получават, е шанс да поемат сами контрол над живота си и да го преобразят според целите си. Социалната интеграция е следствие от усилията на екипа ни, но най-вече се дължи на положения от играчите труд . 100% от пълнолетните ни национални играчи до този момент са започнали работа и са я задържали. Младежите от институции наеха самостоятелно жилища, а някои от тях създадоха семейства. Незавършилите училище продължиха своето образование.

А: Според мен интеграцията се изразява в това, че футболистите започват да постигат целите си като част от обществото. Аз например си поставих за цел да направя футболна кариера и към момента считам, че вървя в правилната посока.

Викторе, като цяло как успяваш да финансираш организацията и толкова години да държиш отбора в „играта“?

В.: Стартирах със собствени средства. След това преминах към спонсорство от частни компании, а към настоящия момент съм се ориентирал основно към проектно финансиране. Дълбоко вярвам в този проект и в последните две години въобще не се замислих, когато се наложи отново аз да допълня бюджета му, за да може да продължи това, което започнах през 2011 година.

А смяташ ли, че твоето дело има край, крайна точка? Или просто завършва една година, започваш друга и вървиш напред?

В.: Обществото ни ще има нужда от „Отбор на надеждата“ още няколко хилядолетия, докато не завърши напълно глобалната програма за личностно развитие на човечеството. Досега нямах възможност да планирам дългосрочно поради факта, че нямахме гарантирано финансиране и подписвахме едногодишни спонсорски договори. Вярвам, че в скоро време това ще се промени и ще увеличим значително мащаба на проекта.

На кого “Отборът на надеждата” дава надежда и къде самите вие я намирате в трудните моменти?

В.: Целта на отбора е да дава надежда на всеки, който има нужда от нея. Аз живея с убеждението, че няма невъзможни неща, така че не ми се налага да търся външни източници на надежда.

А: Лично на мен отборът ми върна надеждата, че мога да се реализирам успешно като професионален футболист, а в трудните моменти се уповавам на Бог.

Викторе, защо според теб добрите примери са важни и какво дават на хората в една страна като нашата?

Повечето хора не притежават необходимата увереност, не се трудят достатъчно, но често търсят причините за неуспехите си извън себе си. Добрите примери с младежи в неравностойно положение са показателни, че всеки може да постигне целите си, независимо от каква позиция стартира.

Алекс, какво е твоето послание към по-младите момчета, които вървят по твоя път?

А: Че с вяра в себе си и Бог, както и с много труд, могат да постигнат всичко, към което се стремят.

Снимки: Мартин Станев и личен архив