Успелите споделят

По образование Виктория Беш­лийска е филолог, а в света на литературата се чувства изключително удобно и на място. Виктория е била учител, а след това става редактор на художествена литература и детски списания. Автор е на популярния блог „По дирите на думите“, където намира, събира и описва старинни български думи. Аудиторията ѝ наброява над 70 000 последователи. През 2020 г. излиза първият ѝ роман - "Глина", последван през 2022 г. от романът ѝ "Сърце". За двете си книги „Глина“ и „Сърце“, Виктория е обявена за най-четен съвременен български автор. Носител е и на „Избор на книжаря“, почетен знак „Стоян Михайловски“ и европейска награда за дебют "Eurocon 2022".

През 2023 г. Виктория посвещава времето си на беседи с ученици в цяла България, посещавайки училища и читалища в малки населени места, обсъждайки проблемите на местните, съвременни будители, които се борят да запазят учебните заведения в селата. В края на юли месец, 2024 г. на пазара излезе и романът ѝ "Нишка", като само за 4 дни „Нишка“ се превърна в най-продаваната книга в книжарници “Хеликон”. Новият роман на Виктория Бешлийска е номер едно в две от класациите за най-продавани заглавия в края на месец юли на книжарската верига. „Нишка“ заема първото място в класацията за „Художествена литература“, а „Глина“ и „Сърце“ заемат почетното 9-то и 10-то място. В класацията за „Българска художествена литература“, книгите на Виктория са се настанили уютно и заслужено на първите три места. Можете да прочетете повече за Виктория Бешлийска и новия ѝ роман  в нашето интервю.

Виктория, колко важна е всъщност женската сила? Какво е значението на жената за вас? Във романите ви, винаги присъства женската фигура.

Женската сила е животораждащата, съзидателната, творческата в света. Жената „охранява“ живота по един напълно естествен за природата ѝ начин. Проявленията на тази сила обаче винаги са следствие от свързаността с другата половина от света - мъжкото начало. Светът е възможен заради взаимодействието между двете, а правилното им сливане го прави цялостен и пълен. Така че колкото важна е женската, толкова важна е и мъжката сила. Като че ли в днешния ден малко се губи осъзнаването за пълноценното взаимодействие между двете. Борбите за равноправие на жените в развитите общества вече са в историята, за щастие, но ми се струва, че в настоящето има едно излишно съревнование, което размива границите помежду ни. На нас, жените, сякаш все повече ни се иска или пък налага да изземаме мъжки роли, което води до обезсилване на мъжкото начало. А балансът би бил възстановим в осъзнатото опознаване на тези две природи и отдаването на значимостта на всяка.

В крайна сметка танцът помежду им е изкуство и в това изкуство се раждат здравите отношения, а ние съхраняваме себе си. Жените имат числен превес в моя личен свят и през целия ми живот съм усещала силата им като движеща. Може би затова и женските образи така осезаемо населяват книгите ми. Тайнствената, дълбинна, понякога непроницаема женска природа не спира да ме провокира творчески. Пък и реалността ме среща с жени, които притежават толкова удивителни истории и качества, че остават записани в съзнанието ми завинаги.

Всеки човек си има своя нишка. Задължително ли е да я потърси и да я предаде на следващите поколения?

Не е задължително, но е съхраняващо, защото с каквото и да са натоварени дадени семейни отношения, знанието за тях помага да превъзмогнем болките, тежестите и несправедливостите, за да не остават те в нас като невидими и опасни залежи. Нишката и към силните, и към слабите черти на нашите предци е добра за изплитането на собствената ни съдба, когато е видима. Ние можем да разполагаме волево само с онова, за което знаем.

На кого са базирани героите от романите ви? А по-конкретно в романа ви “Нишка”?

В романа „Нишка“ всеки основен герой има реален прототип или е изграден на базата на няколко личности, събрани в едно. Така например прототип на Дана е покойната ми баба Мария, но в героинята съм вложила и черти от майка ми. В Ружа се преплитат характери и събития от живота на различни жени - на леля ми, на моя позната от Балкана, на майка ми също. Зорка и по име, и по съдба е образ, основан на прабаба ми Зорка, чийто съпруг е бил градинар във Влашко и докато е прекарвал по осем-десет месеца в годината на гурбет, тя е трябвало да се грижи сама за четирите си деца, за свекър и свекърва, да върши кърска работа и да строи къща. Мария също е образ, скроен от различни жени. Може би тя е най-близката до моя житейски опит героиня, но трудностите, през които минава са толкова актуални за съвременността ни, че вероятно всяка жена би могла да открие по нещо от себе си в нея. Зад Скарлада стои реална историческа личност от Елена, хаджийка, пътувала до Божи гроб през 1905-1906 г. внушителна по ръст и характер жена, а съдбата на Ана е вдъхновена от годеницата на възрожденеца Иван Момчилов, основателя на „Даскалоливницата“, която избягва в нощта на своята сватба с истинския си любим.

Научихте ли нещо ново и любопитно в исторически аспект докато пишехте "Нишка"? В романа описвате килимарството, облика на модерната столица…

Да, първото вдъхновение за романа дойде от Котел и от котленските килими, които преди няколко години ме изумиха със своето богатство. Миналото лято се запознах с няколко местни баби тъкачки, които ми показаха занаята отвътре, а от книгите на Дора Куршумова и от разговорите с нея разбрах каква вещина се е изисквала за тъкането. Цялото знание за добиването на цветовете, с които се багрят преждите, самият дълъг и трудоемък процес по превръщането на вълната в прежда, „извезването“ на различните шарки – това е дълбок, многопластов опит, предаван между жените в семейството. За жалост, всичко това днес е на изчезване, а то е цял дял от културното ни наследство. 

Проучването за „Нишка“ ме накара да осмисля и това, че нашите предци са създали зеленчуковите градини в Източна Европа, ние сме научили на градинарство народите от съседни и по-далечни държави. Градинарското движение у нас е тръгнало от Лясковец, но за кратко време мъже и от други места в Балкана са се присъединили към него. Като цяло балканджиите са подвижни, предприемчиви и находчиви хора. Именно те създават количкарството, описано в „Нишка“, като вид търговия в столицата и големите градове. То е просъществувало от началото докъм средата на 20-и век, давайки препитание на много хора от Балкана.

И не на последно място, пишейки книгата имах възможност да осъзная, благодарение и на краеведските трудове, които прочетох, че онова, което разпознавам като черти в жените от моето семейство са общовалидни характеристики на балканджийките - трудолюбието, отдадеността към децата, уклона към чистота, усета за подредба и красота в дома, способността да владееш всяка къщна работа, дълбоката и непосредствена връзка с Бога - не са идеализирани или фантазни представи, а неща, които и сега се проявяват в бита им.

Имате ли любимо място, където творите и пишете романите си?

Местата, в които се развиват действията в моите книги, са и мои обиталища по време на писането. Дори да не мога да прекарам цялото време там, ги посещавам и поне част от процеса преминава в тях. За мен изграждането на връзка със съответното място дава неподправено отражение върху автентичния дух на самата история. 

Кога и как се роди идеята за блога ви „По дирите на думите“? Каква е основната му цел?

Блогът се роди в началото на 2018-а г. и имаше една - единствена цел тогава - да бъде моето островче за писане, с което да опазя целостта си. Няколко месеца след това възникна идеята „Обичам българските думи“, която даде съвсем естествен облик и характер на страницата с оглед на вярата ми, че думите създават светове. Думите също охраняват световете, пазейки спомени, истории, традиции, култури. През тези близо седем години блогът постепенно се превърна в място за светлите примери у нас - събирам такива от работата на читалища, училища, библиотеки, разказвам за занаяти, църкви, природни места, хора и общности, в които има устойчивост, вяра в доброто и съзидателна воля. 

Какво мислите за чуждиците в езика ни? Представляват ли някаква опасност за българския език? Променят ли езика ни, употребяват ли се неправилно?

Чуждиците са естествен пласт във всеки език, те са код за разчитането на развоя му и историята на даден народ. И тъй като езикът се променя ведно с живота, в последните десетилетия съвсем явно чуждиците от английски навлизат лавинообразно в езика ни по линия на технологиите, бизнеса и глобализацията. Дотук всичко е закономерно. Опасност обаче има и тя е правопорционална на леснотата. Нормално е всеки човек, каквото и да прави, да търси най-малкото съпротивление в работата и живота си. Може би заради това ние не се опитваме да превеждаме новите думи, да търсим съответствия на български, а вземаме чуждата дума и без колебание я внедряваме в езика си. Това оставя усещането, че смесицата от български и английски произвежда един „ничий“ език. И донякъде и ние, говорещите, по този начин, ставаме „никои“, защото загубата в облика на езика е загуба на идентичността ни.

Смятам, че трябват съзнателни усилия от страна на преводачите, медиите и бизнеса, за да се повлияе на този процес. А от страна на всеки един от нас - да овладее културата на бавното говорене. Внимателно подбирайки всяка дума, опознавайки родния си език в дълбочина, ние можем да придадем на словото си отличимост, която да се превърне в личната ни сила. 

Един по-личен въпрос. Къде се намира вашето сърце, а къде е "хвърлен" пъпът ви?

„Географски“ сърцето ми се намира в Балкана, и по-точно в Еленския Балкан, а пъпът ми е хвърлен във всяка библиотека.

За финал, какво ще пожелаете на читателите ни?

На читателите ви пожелавам здраве, благоденствие и още нещо. Вие сте онлайн медия. Хората, които ви четат, вероятно прекарват съществена част от времето си в социалните мрежи. Напоследък нивото на езика на омразата е завишено дотолкова, че плаши. Не че няма актуални теми, които изискват позицията на всеки от нас, но начините, по които мнозинството хора изразяват вижданията си, е тревожен и сякаш цели остро и безвъзвратно разделение. Смятам, че крясъците, обидите и омразата едни към други не могат да доведат до изход и решения. Затова нека излезем от аватарите си и влезем обратно в човешката си същност. Нека си помислим как бихме говорили със съответния човек очи в очи, как бихме говорили пред маса от хора. Живият контакт смекчава, защото човешката природа по същност е мека, възприемчива, и ние сме създадени, за да живеем в общност. Общност се гради с езика на доброто. Затова третото, което пожелавам на вашите читатели, е да използват силата на езика като лична сила в градивна посока. 

                                                                                          Снимки на Виктория Бешлийска: Невена Рикова