Успелите споделят

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен, работи като редактор в БНР. Негова поезия е публикувана в десетки международни литературни издания. Носител е на отличия в националните конкурси: За кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), за хайку на свободна тема (2010), Добромир Тонев (2015), Славейкова награда (2015) и международния конкурс за хайку - Cherry blossom (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на "The Haiku Foundation". Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация "Frogpond", Световния хайку клуб "World Haiku Review" и мн. др.

През 2016 г. влиза в учебника за хайку в японските университети. Текстовете му са превеждани на 16 езика и са част от сборници и антологии. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), "Germanii" (на немски, 2016), "Обратно броене" (поезия, 2016), "Продължаваме напред" (публицистика, 2017). Преди броени дни книгата му „Обратно броене” беше номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“.

Твориш в различни жанрове, как се спря на кратките форми?

Краткостта в света, в който живеем, е неизбежна. Естествен процес е и литературните форми да стават все по-кратки. В моя случай не е имало спиране, по-скоро е въпрос на светоусещане и съчетаването му с начините ми на изразяване. По-важен за мен е не обемът, а съдържанието и как то рефлектира върху читателите. Има автори, които нищо не успяват да ти кажат с роман от 500 страници и други, които с три реда оставят отпечатък в теб завинаги. Предпочитам да съм от втория тип.

Как един български автор пробива зад граница?

Какво всъщност значи да пробиеш? Аз не се смятам за пробил в смисъла на популярен. Не мисля, че и българските автори, превеждани в чужбина са популярни, освен за един сравнително тесен кръг читатели. Като цяло стойностната литература е камерно нещо, тя не ражда писатели-звезди като в рок музиката, киното и телевизията. Най-ценните автори рядко са в прожекторите, или ако са, рядко говорят за себе си.

Писателството е тих и упорит труд за вековете. Не се прави от днес за утре. Въпреки че за една немалка част от пишещите, това да пускаш всеки ден по едно стихотворение във фейсбук те прави автоматично поет. В надпреварата за бързо признание тези „поети” забравят, че сме 2017 г., и че не измислят топлата вода. За мен най-големият пробив на един автор е да бъде в мир със себе си, да пише нещата, от които наистина има потребност, а не които публиката очаква. Познавам много малко такива писатели.

Книгата ти „Германии” излиза на немски език, какво е усещането да прочетеш творбите си на чужд език?

Усещането е странно, но в приятния смисъл на тази дума. Всеки език носи своите специфики. В превода се изгубва една част от смисъла и посланието на текста, но пък преводачът дава други. Така до читателя достига хем твоята книга, хем една различна книга. Ще ми е интересно да имам обратна връзка с германските читатели, по нея ще се ориентирам до каква степен книгата ги е докоснала.

В каква посока се развива съвременната българска поезия?

Първото най-важно нещо е да не бъркаме поетите с пишещите стихотворения хора. В страната ни стихотворения пишат сигурно няколко хиляди души, а поети са малцина. Един от сигурните знаци, по който може да бъде разпознат един поет, е, че той никога не нарича сам себе си поет. Ето, сами виждате колко малко останаха. Те винаги са били малко. Всяка държава има нужда от не повече от една дузина поети, но такива, които има какво да кажат и имат функция за обществото.

Съвременната поезия според мен няма точно определена посока. Посоките са по-скоро индивидуални пътища, защото поетът е индивидуалист по природа. Той няма нужда да се събира в групички и клубове, за да бъде признат или одобрен. Всяко поколение ражда своите стойностни поети, който продължават щафетата на предишното поколение. Да, понякога има сходни поетични гласове, които оформят едно течение. Но това си остава сбор от индивидуалности.

Какво мислиш за литературните конкурси и награди?

През последните години те се превръщат предимно в повод за скандали в и без това разединената от завист и злоба литературна среда. Все по-редки са случаите спечелилите призови места текстове или книги да са наистина ценни. И това е съвсем нормално, защото отразява трайната подмяна на стойностите в литературата. Е, понякога се случват и чудеса, но изключенията само потвърждават правилото.

С времето лично аз започнах да участвам във все по-малко конкурси, някак всичко, което се случва на тях ме накара да се отдръпна. И ако продължавам да го правя то е предимно, за да популяризирам издателството, което вече толкова години застава зад книгите ми. То е малко и разчита на доходите от книгите за да съществува. Всъщност, тези малки издателства в момента се явяват последните островчета на стойностната литература.

Смяташ ли, че у нас вече се утвърди една силна хайку школа?

За да има школа, е нужно да има среда и приемственост. Не мисля, че такива съществуват. Има няколко души, които наистина имат талант за хайку и които са намерили признание и извън страната. В също време десетки претендират, че пишат хайку, наричайки всяко свое тристишие - хайку. В началото се забавлявах с всичко това, но естествената ми реакция срещу ескалиращото бездарие, роди у мен идеята да бъде издадена на български теоретична книга за хайку, в която на разбираем език да бъдат обяснени някои основни неща специфични за този жанр.

Книгата „Основи на хайку”, беше подкрепена от програмата „Помощ за книгата” към Министерството на културата и съвсем скоро ще бъде издадена от изд. „Агата-А”. Част от нея ще бъдат придобилите световна известност уроци по хайку на американката Джейн Райкхълд, както и теоретичните текстове на руснака Алексей Андреев. Сигурен съм , че книгата ще бъде много полезна за всички пишещи, които навлизат в този жанр, а така също и за най-обикновените, но любопитни читатели.

Как се допълват фотографията и поезията при теб?

Обикновено са на изчакване. Когато снимам, писането отстъпва и обратното. Те допълват двете страни на същността ми - визуалната и словестната. Когато нещо не достига на едната страна, се осъществява от другата, няма конкуренция, а по-скоро симбиоза. С писането съм по-силно свързан, защото и работата ми като журналист го изисква. За добро или лошо, словото се оказа главният знак, с който е белязан животът ми. На моменти тежи много, но някак свикнах с тази тежест, и я приех като необходимото условие да развивам тази моя даденост.

"Продължаваш ли напред“ с идеи за нови проекти?

Да, след като издадох книгата си с публицистика и фейлетони „Продължаваме напред”, мисля през следващата година да се завърна към поезията с „Писма до Лазар”. Това е книга с поеми, които съм писал през последните 20 години. Как излетя това време, така и не разбрах…

Последният текст, който написа?

един и същи дъжд
бъбрив по ламарината
тих по пръстта