Успелите споделят

Владо Петров е човек, който се е отдал на мисията да помага на семейства от ромски произход, чрез създаването на лични стопанства в областта на земеделието, за да повиши качеството им на живот. Повече за него в интервюто, което ще прочетете сега.

Разкажете ни повече за себе си и това, с което се занимавате.

Казвам се Владимир Петров и съм на 45 години. От 24 години имам собствен частен бизнес. В последните 6 години съм доброволец в екип, грижещ се за деца, които поради различни причини временно не могат да бъдат със семействата си. От февруари 2016 г. развивам проект в ромска общност на с. Джурово, общ. Правец, като целта е чрез създаване на собствени стопанства да настъпи промяна в условията и начина на живот на тези семейства. При работата с тази общност на преден план е поставена промяната в начина на отглеждането на децата им и отношението към образованието им.

В момента работя с едно семейство. За изминалия период от година и половина резултатите надхвърлиха първоначалните очаквания: членовете на семейството промениха отношението си към полагането на системен труд, започна промяна в условията им на живот, а най-голямата промяна настъпи, когато семейството осъзна, че не може да се живее и децата да растат в такива условия и успяха да купят къща в селото извън ромската махала (една част от сумата е получена чрез продажбата на продукцията на стопанството им).

Децата са включени в образователната система. Създадени са взаимоотношения с местната власт и авторитети в общността, като големият стремеж е за работа „голямата промяна“: узаконяване на къщите, сметоизвозване, канализация, културен живот, здравеопазване, разрастване на работата по описания модел и с други семейства както в това село, така и в околните.

Как определяте работата си - като предизвикателство или мисия?

Бих казал, че е и двете.

Предизвикателство - защото в нашето общество съществува недоверие към възможността успешно да се работи с маргинализирани групи, особено от ромското малцинство. За мен голямата изненада беше, че същото недоверие има и в ромското малцинство спрямо мнозинството - те не вярват, че има възможност за промяна в условията им на живот, и че някой без идея за „далавера“ би работил с тях. Преодоляването на това недоверие и предразсъдъци е голямо предизвикателство.

Другото голямо предизвикателство е намирането на финансиране за тази дейност. Това се налага, тъй като след стартирането на стопанството, то не се разраства с максимална скорост, за да може постепенно да се изградят умения и навици у стопаните и така да настъпи промяната в мисленето им. След многогодишния пагубен опит в работата с ромската общност, при което след дадени много средства резултатите са плачевни, много трудно се намират въобще хора, които да искат да работят в тази област, а също и недоверие на потенциалните донори и намиране на средства за дейността е голямо предизвикателство.

Мисия е, защото чрез този модел на работа се постига истинска и трайна промяна в живота на тези хора. Аз вярвам, че по този модел може да се работи не само с ромското малцинство, а изобщо с маргинализираните общности у нас. Мисия е и защото тази дейност иска истинско посвещение.

Създавате лични стопанства в областта на земеделието за хора от ромски произход - помага ли това за тяхното социализиране и развитие?

Да. Промяната и развитието са големи - членовете на семейството започнаха да съобразяват ежедневието си с грижите за животните; те повярваха в собствените си възможности; придобиха нов „статус“ сред общността - отношението се промени от „къде ги намерихте тези българи да се грижат за вас“ до приемане, че те си имат собствено стопанство - при това най-голямото в махалата. Те претърпяха голямо развитие: от „нищо не се променя в живота ни и няма да се промени“ до „за нас и децата ни не е полезно и не трябва да живеем повече в тези ужасни условия“.

Усеща се гордост, че се справят с трудностите (а те са огромни - например зимата за 3 месеца водата в чешмата им замръзна и те трябваше да пренасят по 80 литра вода на ден само за животните от около километър по баир!) и с предизвикателствата. За социализирането им не бих казал, защото те по принцип не живеят изолирано от общността, а в селото всички млади хора (и деца) са от ромската общност.

Смятате ли, че в България интегрирането на хората от ромски произход е възможно и полагат ли се достатъчно усилия, за да се случи това?

Твърдо вярвам, че това е възможно, но смятам, че не се полагат достатъчно усилия в тази посока. Предложеният от мен модел не е единственият възможен като конкретна реализация (тип бизнес и заетост), но е единственият възможен за трайна интеграция - бавна и постепенна работа с общността, разкривайки силните им страни и подкрепяйки развитието на тези силни страни. Моето мнение е, че в момента няма желание за трайна интеграция на тази общност, а напротив - надига се нова вълна на стигматизирането му. Според мен това важи и за общността на бежанците.

Виждат ли децата шанс за реализация в желани от тях професии?

Техните деца са още много малки - най-голямото е в предучилищна възраст, така че въпросът за професиите не стои. Но се занимават с животните и „ги командват“, което във всеки случай им е пример, че може да се работи с  нещо свое и има смисъл да се полага труд.

Участвате в обучителната програма "Акселераторът" към фондация Reach for change. Планирате ли по-различен системен модел на работа?

Не. Това е поради особеностите за работа с маргинализирани общности. В работата си използвам системен подход, като работя не само с децата, а и с разширеното им семейство - родителите и най-близките им роднини (баба и дядо), с цел цялостна промяна както на средата на живот, така и на нагласите в семейството към отглеждането на децата и тяхното образование. Считам, че бързото развитие на стопанствата не е желателно, защото по този начин не може да се постигне трайна промяна в нагласите на семейството. Начинът за бързо разрастване на работата в общността е чрез работа с много семейства по досегашния модел, като се надгради чрез разработване на мрежа от магазини, където да се продава продукцията на стопанствата и по този начин се създаде устойчивост в дейността.

Какво е усещането да помагате и искате ли да видите една по-отговорна и социална България?

Усещането да помагаш е страхотно - отношение, радост от постигнатото, виждането и „съучастието“ в промяната в живота на хората. Така, че рекапитулацията за мен е следната: давайки, винаги получаваш много повече.

По въпроса за отговорната и социална България - искам го, но, честно казано, не вярвам да се случи в обозримо бъдеще. Защото и тази промяна става много бавно и постепенно, но пък за сметка на това трайно. Има и още един въпрос - какво разбираме под социално. Ако социално е да казваме - „тези хора са бедни и ние трябва да им даваме помощи, за да могат да живеят“- това не е моето разбиране за социално. Аз вярвам, че на хората в нужда трябва да се помага да повярват в себе си и променяйки се, да поискат да променят начина си на живот. И тогава фокусирано да им се окаже помощ!

Владо Петров е участник в Акселератора на ПРОМЯНАТА 2017/2018, заедно с още 12 стартиращи социални предприемачи, които са намерили решение на проблеми на децата в България. Акселераторът е двумесечна интензивна обучителна програма, базирана на специализирани безплатни обучения и индивидуални консултации, които помагат на социалните предприемачи да подобрят своите решения и своя бизнес план. Той е част от процеса на селекция в ПРОМЯНАТА - най-голямата социално отговорна инициатива на Нова Броудкастинг Груп, която се осъществява в партньорство с фондация Reach for Change България.