От сърце

Виждаш ли, понякога искам да говоря за нещо, но и да не говоря за него. Не знам дали това е трудно за разбиране, но предвид времето, в което живеем, противоречията са нещо нормално. Отваряш социалните мрежи и ясно виждаш, че светът свършва. Поглеждаш през прозореца и навън е напълно нормален ден (или нощ). Как въобще се живее по този начин?

И точно заради този живот-оксиморон, понякога искам да кажа нещо, но в същото време ми е писнало от факта, че всички говорят за него. И не виждам как мога да надвикам останалите, които говорят един през (и върху) друг, но никой не слуша. Затова съм толкова щастлива, че днес в сторитата на Иринка (нашата кретивна графична фурия) в Инстаграм попаднах на картинка (заглавната снимка), която моментално припознах. Разбира се, за разлика от Иринка, която е човек на рисунките, аз съм човек на думите, и ме впечатли не толкова илюстрацията, колкото написаното:

Everything is more beautiful because we're doomed

Това всъщност е цитат от Илиада. Омир е прозрял нещата много преди нас. Така, връхлетяна от внезапно прозрение и вдъхновение, подтичвах към вкъщи, за да седна да напиша този текст.

И след като заглавието на статията е чужд цитат, време е за една моя мисъл (даже няколко всъщност).

От малки ни учат да се целим високо, да гледаме към звездите. Да не поглеждаме надолу, да не забиваме поглед в земята. И гледайки към звездите, ние, хората, започваме да губим почва под краката си.

Предвид климатичните промени - съвсем буквално. Тъй че днес съм тук, за да ти кажа да погледнеш надолу. Знам колко ужасяващо звучи. И колкото по-нависоко си, толкова по-възможно е да ти се завие свят. Но ние сме тук сега. В този момент. Стъпили здраво (или не чак толкова) на земята.

Знаеш ли каква е основната разлика между Космоса и Земята? Една дума - живот.

Като почитателка на научната фантастика често си рея из необятния космос. Живяла съм на толкова различни планети, в различни времена, с чудати същества. Но в момента космсосът е самотно място. Ако повече приличаше на "Междузвездни войни" или "Пазителите на Галактиката", щеше да е друго.

Но дори да колонизираме Марс, това си остава една неприятна за живеене планета. Нищо общо със Земята, която все още (и въпреки нечовешките усилия, които хората полагат) кипи от живот.

Живот. Това е, което имаме тук. И докато нещата драстично не се променят, живот има само тук. Животът в космоса си го измисляме. За да не сме сами. Защото колкото и страшно за някои да е съществуването на извънземен разум, далеч по-ужасяващо е да сме сам-сами във Вселената. Би трябвало да е невъзможно, предвид колко необятна е тя. Но засега фактите са такива. Никой няма да дойде да ни спаси от самите нас. И докато едни рушат, а други създават, всичко наистина е по-красиво, защото сме обречени.

Чувството за надвиснал апокалипсис се прокрадва навсякъде. Дебне ни от телевизора, вестника, социалните мрежи.

Нова световна война, глобално затопляне, световна икономическа криза - човечеството никога не е било в покой. Защото покоят означава смърт. Покоят е враг №1 на прогреса. Всичко, което се е случило в историята ни дотук, хубаво и лошо, е плод на липсата на покой.

И ако така и така сме обречени (а ние винаги сме), нима не искаме да изживеем красиво живота си? Може би следващият път, когато отидеш в планината, въздухът ще е още по-сладък. И когато тревата поникне на пролет, ще видиш, че е малко по-зелена. Влезеш ли да се изкъпеш в морето, водата няма да ти е прекалено мокра (не върти очи, има такива хора!). Може би дори пясъкът ще се окаже интересен, а не дразнещ и влизащ навсякъде.

Когато се прибереш вкъщи, ще целунеш човека до теб малко по-пламенно. И когато вечеряте заедно храната ще се окаже по-вкусна. Когато решите да гледате залеза, той ще има повече цветове от всеки друг път. И когато направите дете, то ще промени света (най-малкото вашия). Защото ще е комбинация от най-доброто от двама ви и поколения преди това.

Виждаш ли, всичко наистина е много по-красиво, защото сме обречени. Красотата си остава въпрос на вътрешно усещане, макар че толкова хора продължават да се заблуждават и да я търсят някъде отвън. Тя не би могла да е там - нищо не е красиво преди да го погледнем. Истински да го видим. С очи и сърце. И точно чувстото за обреченост прави красотата още по-важна. И по-видима. Защото ако ни няма утре, днес всичко ще е по-ярко, по-живо, по-красиво. 

Но от нас зависи да го направим такова. И да не отнемаме тази красота от хората след нас. Повярвай ми, по един или друг начин, те също ще са обречени. Самият факт, че сме хора, ни прави такива още от раждането. Но можем да живеем красиво. И животът да продължава.