От сърце

Да си кажа честно, никога не съм била особено голям фен на поезията. Да, тя е красива, излива се като песен от устата на читателя и звънти в ушите на слушателя; да, само в няколко реда тя може да каже повече от някой роман в стотици страници - тези й достойнства не мога да отрека.

Но поезията никога не е била моето нещо. Винаги съм предпочитала романите, които могат да те държат в напрежение в продължение на дни, седмици или дори месеци (ако четете „Тютюн“ например). Обичам да заживявам с образите, да се смея и да плача, да ликувам и тъгувам с тях. Именно затова поезията винаги ми се е струвала някак си статична – в нея няма кой знае какъв сюжет (ако изобщо има), няма го очакването да прочетеш още една глава и после още една, и още една, докато не осъзнаеш, че са станали 10, а часът е 1 през нощта.

За мен обаче има един поет, който е различен от всички останали и чиято поезия не просто обичам, а обожавам. Поезия, която далеч не бих описала като статична (макар че може би повечето от вас изобщо не биха описали поезията по този начин).  Поезия, която те кара да преосмислиш живота си и след която вече не си същият. Поезия, която ти вдъхва такъв оптимизъм и която те кара да обичаш живота.

Неговото име е Никола Вапцаров и ако кажа, че е гениален, ще рискувам да бъда критикувана за това, че силно го подценявам. Каквото и да кажа, се страхувам, че ще е прекалено малко. Но ще се опитам да го направя. Точно днес, на 7 декември, когато се навършват 107 години от неговото рождение. Защото той заслужава този подарък – да си спомним за него и за пореден път да покажем, че е надвил смъртта и че винаги ще живее чрез поезията си.

Стихотворенията на Вапцаров винаги са ме зареждали с невероятен оптимизъм и огромна надежда. Аз поначало съм си доста позитивен човек и може би заради това Вапцаров ми е толкова на сърце. Защото това, което едно произведение прави, е да събужда онова, което вече е в теб. Онова, от което имаш нужда.

Всеки има лоши моменти, всеки губи надежда понякога. Но това не е толкова страшно, стига да има какво да му я върне. Понякога, когато се чувствам обезверена, просто зачитам някое от любимите си стихотворения на Вапцаров, защото знам, че това ще помогне. И винаги помага. Те са моето лекарство срещу тъгата и отчаянието, което действа безотказно. Но и със странични ефекти – прекален идеализъм, огромни очаквания, понякога граничейки с наивността, и световъртеж от толкова много мечти и надежди. Но очакваният резултат бързо е налице – възвръщане на вярата и любов към живота, която става все по-голяма с приемането на всяка следваща доза Вапцарова поезия. След всеки следващ прочит на нещо негово, започвам да се наслаждавам на живота все повече и повече. Вярата ми става все по-голяма и по-голяма, несразима.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

 

Вярата ми се усилва, докато не стане един ден като неговата – несломима, бронирана здраво в гърдите ми. Вярата в доброто, в любовта, в красотата на живота. Вярата, че най-хубавото тепърва предстои. Вярата, че..

Животът ще дойде по-хубав

                   от песен,

по-хубав от пролетен ден...