Успелите споделят

Ива идва в София преди 5 години. Любовта към пантомимата я води в НАТФИЗ и там се среща със своята „партньорка по пакост“ . Янита е бивша гимнастичка и от малка обича спорта и движението. Завършва туризъм в Софийския университет и животът я отвежда в Академията, където покрай любовта към изкуството и театъра кандидатства пантомима. Там заедно осъзнават, че мисията им е да бъдат медицински клоуни. От една година работят всеки ден в Централна кардиологична болница.

Ива е, както се изрази, „прекрасната зодия Рак“, Янита – Риби. Ива обича да готви, а Янита е учила фински и се е занимавала за кратко и безуспешно с фотография. Заедно имат детска школа по пластичен театър „Училище за щастие“.

Днес се срещаме с тях на по шоколадов шейк, за да ни разкажат за смеха като лекарство.

Разкажете ни повече за проекта. Как се появи идеята? Защо трябва да има нещо подобно?

Янита: Медицинска клоунада не е нещо, известно в България. Много често хората в болницата си мислят, че сме аниматори и някой има рожден ден. Всъщност медицинската клоунада е система, в която участват професионални актьори. Не става въпрос за смешки, а наистина да направиш така, че детето да забрави, че го боли и че е в болница въобще. Една от главните цели е хоспитализираните деца да се почувстват сред приятели и да видят, че лекарите не са толкова страшни, а искат да помогнат.

Ние също сме лекари, просто лекуваме с усмивка. Помагаме на самия медицински екип, за да може по-лесно да си свърши работата, помагаме на детето да се чувства по-добре в момент на стрес. Много са причините за възникване на идеята – едната е, че като малки сме били в болница.

Последния път беше съвсем скоро и се замислих как може да накараме хората да се чувстват по-добре в подобна неприятна ситуация. Освен това идвам от лекарско семейство и някак съчетах това с любовта си към театъра. Искахме да направим някаква промяна. Като навържеш възелчетата, се получава точно тази нишка – медицинска клоунада в България.

Ива: Ние с Янита сме като Ин-Ян. Трябваше да кандидатстваме по един проект и се чудехме какво точно да направим. Тогава тя предложи проект с медицински клоуни и аз се съгласих на 100%. Започнахме да нищим какво е „медицински клоун“ и така се случи. Занимавам се с деца, откакто аз самата съм дете. Това ми помогна много да разбера психиката на едно дете – от какво има нужда, кога се страхува. Любовта към децата, към театъра, към това по различен начин да се докоснеш до детската душа са моята лична мотивация.

Коя искаше да е Куку и коя - да е Пипи?

Ива: Имаме едни прекрасни костюми, направени от една невероятна жена - художник и сценограф. Аз съм с руса перука – Янита е с оранжева. Дълго време се чудихме коя е Куку и коя е Пипи и най-накрая просто погледнахме една наша снимка и стана ясно. Куку е с руса, а Пипи - с оранжева коса. 

Янита, защо не стана лекар? Защо избра театърa? Не е ли твърде различно?

Янита: Когато бях малка, беше ясно, че някой ще поеме щафетата. Това направи сестра ми. Имах интерес към медицината и винаги съм знаела, че мама е лекар и аз ще стана лекар, но когато дойде моментът за кандидатстване, по-скоро осъзнах, че не ми се захваща с нещо толкова сериозно. Изглеждаше ми твърде голямо и невъзможно за моите способности. Изкуството и театърът бяха като усещане. Дори не мога да го обясня. Като малка наистина исках да стана лекар.

Ива: Лекарите и актьорите не са толкова различни, колкото си мислите! Когато говориш с лекар и с един човек на изкуството виждаш, че те са еднакво шантави (смее се). За мен тези сфери са много еднакви.

Янита: Много съм щастлива, че успях да ги обединя. В момента аз съм си лекар, просто лекувам с усмивка. Лекар, който използва средствата на театъра. Уважавам и обичам изключително много медиците. Толкова много хора ги нападат последно време, но в крайна сметка те не са Господ. Те са най-обикновени хора като нас, които знаят малко повече за човешкото тяло и се опитват да направят нещо по-добро. Много съм щастлива, че работя в болница.

Ива, ти си била на сцена през целия си осъзнат живот. Защо избра пантомимата? Какво казва движението повече от думите?

Ива: От 4-годишна съм на сцена в Разград и съм ходила на много танцови фестивали. Не мога да стоя затворена вкъщи и никога не съм си представяла, че ще отида в университет и ще уча право например. Винаги съм искала да уча нещо, което ще ми доставя удоволствие. Не знаех за НАТФИЗ и за специалността „Пантомима“. Разбрах едва в 10. клас, когато настъпи момента да реша с какво искам да се занимавам. Тогава се запознах с един наш преподавател в Академията – Александър Илиев, който е много добър мим. Той ми обясни за тази специалност.

Аз първо се влюбих в човека Александър Илиев, който ми разказа за пантомимата и след това може би му повярвах колко хубаво и силно изкуство е тя. Разбрах колко неща могат да се изкажат на сцена без думи. Танцът донякъде не е достатъчен, но пантомимата е сама достатъчна за себе си. Танцът не винаги може да каже това, което може пантомимата.

Всеки ли може да стане медицински клоун, или трябва да притежаваш определени качества?

Янита: Стига да обичаш децата и да не се страхуваш да попадаш в ситуации, в които детето наистина да е в тежко състояние. Това е още едно качество, което имат лекарите. Трябва да се абстрахираш от емоциите. Ако аз съм емоционална и започна да се чувствам зле и да съчувствам на детето, то ще го усети. Трябва да възприемаш детето в болницата като едно здраво дете и да му втълпиш, че е здраво, така че то да ти повярва.

Един медицински клоун трябва да се интересува от медицината и здравето – да прочетеш малко повече за смеха, за това какво е полезно за децата, да си подготвен за техните състояния и да можеш да реагираш според нуждите им. Да си заинтересуван наистина от това, което би им помогнало. Не сме просто аниматори, а наистина трябва да имаш подхода и подготовката за своя пациент.

Ива: Децата много усещат. Излъчването, което носиш в себе си, е важно. Трябва да имаш огромно желание да бъдеш медицински клоун, а не да го правиш по принуда. Да носиш мисията в себе си. Тогава детето ще усети, че ти идваш да му помогнеш.

Янита: Търпението също е важно. Понякога ни се случва да попадаме на деца, които са там от много дълго време. Имали сме ситуации, в които детето изобщо не поддава. Каквото и да правиш, то просто не е в настроение. Ако си търпелив, пробваш пак и пак, се случва. Веднъж влязох в стаята и детето се изплаши. Каза, че не иска да съм вътре. Малко по малко, от дистанция, започнах да правя балони и да ѝ казвам, че съм там, за да ѝ направя подарък.

Постепенно момиченцето започна да гледа в ръцете ми, да ме проучва и започна да се приближава. Аз бях в единия край на стаята – тя в другия. Тя правеше крачка и аз правих крачка. В крайна сметка за един балон време ние бяхме една до друга – тя го взе, усмихна се и ми благодари.

Ива: Веднъж една майка каза, че нейното дете го е страх от клоуни и не ни позволи да влезем. Детето даже се разплака. Но в отделението, стаите имат прозорци и ние отидохме в съседната. То ни гледаше от другата стая и всеки път, като го погледнех, се обръщаше. Уж го беше страх, а ни гледаше. Мисля, че втория път, в който отидохме, вече му подарихме подарък и то вече почти не се страхуваше. Имаме доста ситуации, в които децата или са прекалено отворени, или много се страхуват. Там търпението е важно.

Децата имат вродено любопитство. Какво ви питат най-често?

Ива: В първия момент мисля, че не ни питат. По-скоро са учудени – какви сме, какво правим там. Когато се отпуснат, ни питат какво имаме в нашия куфар – той е шарен, има много неща: „вълшебни лекарства“, смешна спринцовка и други.

Янита: Не ни се е случвало да ни задават кой знае какви въпроси. Може би не знаят какво точно да ни попитат.

А вие какво ги питате?

Ива: Много неща (смее се). Гледаме да се сприятелим с тях. Въпросите зависят от детето. Ако е по-притеснително, го питаме дали знае какви сме, защо сме тук. Въпроси – тип запознанство. Ако то поддаде, започва по-различен разговор. Но всяко дете е различно и съответно разговорите са различни.

Янита: Знаят ли кое е най-силното лекарство на този свят. Някой знаят, други – не. Казваме им, че това е смехът. Питаме ги дали знаят какво трябва да правят, за да са здрави, за да не се срещаме повече никога в болница. Според възрастта на детето правим различни неща и постоянно си обновяваме сценария. Пантомимни етюди, такива, в които детето все още е страничен наблюдател и трябва да му покажем, че инжекцията не е толкова плашеща.

Имаме етюд, в който показваме, че не е толкова страшно да те преслуша доктор – с един стетоскоп, който има клоунски нос накрая. Правим фокуси. Веднъж научихме едно дете и то дойде с нас и го направи на друго. Смятам, че за да може един артист да направи нещо интересно, то трябва да му е интересно на него. За да ти е интересно, не трябва да ти писва и трябва да разнообразяваш. Като умре в нас...

Ива: ...заразяваме и тях.

Янита: Родителите също много ни харесват. Има случаи, в които са се спуквали от смях.

Защо „Метаморфоза“?

Ива: Много време се чудехме как да кръстим сдружението. Искахме да е име, което да олицетворява нас – всестранно развити личности. Искахме да е свързано с изкуството. Предложих „Метаморфози“, защото винаги ми е харесвало как един актьор може да изиграе както едно бебе, така и един възрастен, може да направи абсолютно всичко на сцената. Така ми хрумна. Театърът е странно изкуство, където стават странни метаморфози. И не само там. Мисля, че това е обединяваща дума за човек на изкуството.

Опишете другата с едно изречение.

Янита: Партньор, на когото наистина мога да разчитам, човек, който ще ме хване, ако тръгна да падам.

Ива: Странен, амбициозен, провокиращ и най-добър приятел.

Усмивката е...?

Янита: Нещо, което хората трябва да ползват по-често. Не може хората постоянно да се оплакват. Усмивката може да оправи деня на абсолютно всеки. Усмивката е здраве.

Ива: Вътрешно усещане.

Какво има в края на дъгата?

Янита: В края на дъгата се намира началото на следващата.

Ива: Стълба, която води нагоре.

Финални думи и съвети към нашите читатели?

Ива: Да следват тази дъга и тази стълбичка нагоре.

Янита: Да се усмихват, да вярват, да преследват мечтите си и да знаят, че всичко е възможно, стига да го поискаш. Промяната трябва да започне от децата на България. Нашата промяна е в смеха, който лекува. Искаме да ви призовем да гласувате за нашата кауза, за да може да има повече смях в болниците.

Гласуването в "Промяната" продължава до 30 ноември. За сдружение „Метаморфози“ и тяхната кауза може да дадете гласа си тук.

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.