От сърце

Коледните празници свършиха. Мина достатъчно време, за да не е толкова болезнено да си го изречем, но все пак меланхолията е преобладаващото човешко чувство от две седмици насам. Навлизаме във втората седмица от годината, нагазваме с два крака в работната рутина и липсата на очакване на чудеса е все по-осезаема.

През последните няколко дни се заговори за т.нар. следпразнична депресия, та се замислих за това колко действително е нейното съществуване и защо бързаме да станем от масите и да се хвърлим в негативното.

До този момент бях изпитвала лек стадий на следколедна меланхолия, като дете си представях, че имам машина на времето и все исках да се връщам към сутринта на Коледа пред неопакованите подаръци под красивата ни елха у дома. Като пораснала искам да се върна малко по-назад – към 20.12. например.

Защото празниците не започват с Бъдни вечер, а още с коледните партита, размяната на подаръци в работа и цялостната светлина, която струи в отношенията между хората. Ентусиазмът от това, че ще се приберат у дома при близките си е заразителен и вдъхва позитивизъм и на най-сивата градска картина.

А сега... няколко седмици по-късно и през една изцяло нова година реалността е сива и мокра.

Преди няколко дни се загледах в останалата празнична украса. Колко вдъхновяващо действа, когато очаква Коледа и колко тъжна и самотна стои по старите сгради и голите дръвчета. Междувременно обърнах внимание и на хората, с които се разминавах по улиците. По стечение на обстоятелствата те се прибираха у дома, а аз отивах на работа. Въпреки че бяха поставени пред перспективата за една уютна вечер в семейна обстановка, се движеха сякаш по инерция, водени по-скоро от рутината и задължението.

Зачудих се как ли са изглеждали всички тези угрижени хора в първия работен ден от новата година и във всяка следваща сутрин, в която са ставали рано и са напускали топлите си легла, за да се слеят с града?

Всички се върнахме на работа на 2.01., но забравихме ентусиазма от празниците у дома. Може би е нормално, часовникът се движи, а дните от календара неумолимо се нижат.

Но къде остана радостта, която подаръците са ни донесли, топлината, с която сме се заредили след прибирането вкъщи по празниците? Не се ли очаква да се върнем към реалността с повече вдъхновение, не сме ли доволни? Защо вървим по улиците с поглед забит в земята сякаш повече няма смисъл да живеем, поне до следващата Коледа?

Не искам да проповядвам напразен оптимизъм и аз си имам своите тежки моменти. 1.01. е любимият ми ден от годината, а ето, че се събудих по пладне с глава пълна с крайни срокове, задължения и все напрягащи ме мисли. Но перспективата за една нова година изпълнена с нови възможности действа укриляващо понякога.

Та питам се, защо е тази следпразнична депресия? Проблемът е, че празниците са период, който използваме за оправдание, за да сложим пауза на живота си. Знам, че аз го правя. И после сякаш се изненадваме, когато всички ангажименти и проблеми се връщат с пълна сила и с още по-голяма тежест заради изпития алкохол, изядените пържоли, тиквеници и курабийки по време на празниците.

Питам се защо се мръщим и натъжаваме като си помислим, че вече е януари. Той ли е най-тъжният месец от годината?

Не, януари е най-оптимистичният. Пълен е с нови възможности, ново начало.

Януари е амбициозен, януари е свежест, януари се крие във всичките ти опити да бъдеш по-добър и по-успешен. Януари просто Е. Тъжен е всеки месец, който зареждат с разбити надежди, фалшиви очаквания и собственото си разочарование. Януари не е такъв. Януари е, какъвто ти го измислиш. Гъвкав е, подчинява се.

Коледата всъщност не си е тръгнала, Коледата предстои, а януари е още една крачка към следващия празничен сезон. Пак напразен оптимизъм? Не съвсем.

Просто си мисля как всеки момент прекаран в мрачни мисли пропилява възможностите за усмивки, които са много повече.

Върнахме се на работа на 2.01. и забравихме празничния си ентусиазъм у дома. А какво ще донесем на януари? И една усмивка е достатъчна.