За думите, след които винаги изгрява слънце
Колко малко време имаме… за всички любови, които трябва да изживеем, за всички места, които ни чакат да ги посетим, за всички книги, които още не сме прочели.
Стоя пред рафта с непрочетените книги и почти мога да ги чуя как плачат и ме карат и аз да се просълзявам. Не съм изпълнила съдбата им и те ме чакат да го направя, за да не бъдат толкова самотни.
Понякога започвам някоя прекрасна книга и се страхувам от това колко кратък е животът ѝ. 100…200…300 страници и тя ще си отиде. Ще полегне кротко на пълния рафт и ще чака да бъде отворена отново.
А после си давам сметка, че книгите имат толкова животи, колкото хора ще ги прочетат и ще ги почувстват. Те ще преживеят един живот в ръцете ми, после на рафтовете, на които почти не се намира място вече, ще напомнят за този живот, изпълнен с любов и други всякакви драми.
Аз съм едно дете в сладкарница. Стоя пред щанда с разноцветните кексчета и шоколадовите торти с всякакви глазури и избирам… не, не избирам калорийната бомба за дена, аз всъщност избирам книги. Пораснало дете съм и в книжарницата се чувствам като в лунапарка от детските си спомени.
Аз разказвам историята на вечния книголюбец, който обича да гледа книги почти толкова, колкото да ги чете и да разкрива всичките им тайни.
Свободните си часове прекарвам в къта за четене, който сама съм си създала в компанията на Блага Димитрова, Димитър Шумналиев, Фредрик Бакман, Милан Кундера и още много знайни войни на словото, които със силата на думите достигат душите. Това е най-нежното оръжие, което може едновременно да проникне в тялото ти, оформяйки дълбока рана и после да я зашие с нежността на малка и трудолюбива шивачка.
Има ли нещо по-хубаво от новата книга и всичко онова, което обещава… световете, които ще разкрие всеки момент след прелистването на първата страница? А ти удължаваш момента на срещата с този свят и героите плачат в очакване на разкриеш съдбата им.
Книгите са за обичане. Ако не обичаш книгата, не трябва да я разгръщаш, не трябва да я държиш в ръцете си дори. А колко е хубаво да докосваш книгата, още неразлистена.
В навечерието на пролетния панаир на книгата, аз си мечтая за тълпи от хора, които купуват книгите и ги правят щастливи. В навечерието на Празника на българската писменост и култура, аз съм благодарна за думите, които ни направиха богати. Чрез думите, достига до нас мъдростта на отдалечените векове. Чрез думите, сме докоснати от любовта на знайните писатели и на техните герои, които добиват плътност и съдба под натиска на перото. Чрез думите разбираме кои сме.
Благодарна съм и за думите, които запълват мрачните и самотни следобеди. За думите, след които винаги изгрява слънце. За думите, които никога не ни позволяват да бъдем сами. Благодарна съм и за думите, които разплакват не защото са тъжни, а защото са красиви и вдъхновяват да живееш живота си като тях – свободен и в нечие сърце.
Искам да има все по-малко самотни книги, все повече дни изпълнени с думи, приключения и мечти. Искам да има все повече думи, макар невинаги да са способни да изразят всичко, което една душа съдържа и иска да изкрещи. Да, думите невинаги са достатъчни. Но не пречи да продължаваме да се опитваме да обличаме сърцата си с тях.
Честит празник на буквите българи! Използвайте думите с мисъл за чувствата и не ги пропилявайте – и те имат своята съдба, която иска да бъде изпълнена.
