От сърце

Наскоро написах детски разказ, много сладък. От целия му текст сякаш се изливаха тонове захарен памук и беше толкова съвършен, че дори не нагарчaше от сладост, а би могло. Накрая на разказа обаче установих, че никъде няма пряка реч. А може би децата винаги очакват пряка реч. Те щяха да въздъхнат тежко още като видят, че няма тиренца и едва ли щяха да започнат да го четат дори - поне така правех аз като малка.

Но този разказ нямаше нужда от тиренца. Той беше забавен, комичен, понякога трагикомичен, доста фантастичен. Всички герои бяха главни, имаха супер сили и нито един от тях нямаше нужда от пряката реч. Ама това изобщо разказ ли е без...?

Хайде сега глупости... диалози ще пишем. Какво като децата ги обичат, те трябва да разберат, че важните неща не винаги се казват направо. Даже почти никога. Нали уж от малки ги възпитавахме да четат между редовете (пак съм изпуснала нещо)? Че аз нямам нужда да ми казват, че идва Коледа. Нали мирише на мандарини. Нямам нужда да питам кой е казал „Колкото повече – толкова повече“. Нали още сънувам гърненца с мед (или парфюма от новата колекция). Освен това знам, когато нещо е хубаво и вкусно, и умно, и красиво, и забавно и въобще много се дразня, когато някой започне да ми говори и да ми пояснява кое какво е - аз нали си знам.

А децата знаят ли?

- Да вземем да им кажем, а?
- Хайде сега глупости, пряка реч ще ползваме! Да им покажем!