От сърце

Един слънчев ден се разхождах в градската градина. Бях сама и наблюдавах хората, които минават покрай мен. Гледах ги, защото исках да видя нещо, което да стопли сърцето ми. Нещо, което не виждам всеки ден, нещо различно.

Не след дълго го намерих. В далечината вървяха двама баба и дядо. Аз спрях и се загледах в тях. Те направиха моя ден по-приятен. Държаха се под ръка, разхождаха се бавно и си приказваха. Излъчваха спокойствие и топлина. Идваше ми да ги спра и да им кажа колко приятно изглеждат. Вместо това просто ги гледах и им се радвах.

Не исках да прекъсвам разговора или да навлизам в личното им пространство. А то отдалеч ухаеше на топъл чай и вкусно приготвена баница. Ухаеше на мъдрост и дълго извървян път. Път, който още може да се нарече – живот.

След разходката, тръгнах да се прибирам у дома. Пред блока видях един от съседите ми. В ръцете си носеше малка прозрачна торбичка. Направи ми впечатление, че в нея има боя за коса. Бях сигурна, че той ще боядиса жена си. Без оправдания, че краката го болят или ръцете му треперят от старост. Той щеше да надвие тези неща.

Единственото му желание най-вероятно беше жена му да се почувства добре. В крайна сметка щастието е в малките неща. Проблемът е там, че го търсим в големите. А то се крие в скромните дреболии и ни се смее, когато не можем да го намерим.

Нека позволим на тези малки ежедневни истории да топлят сърцата ни. Нека започнем да ги забелязваме. Те ще ни накарат да се замислим за нещата от живота. Ще сложат усмивка на лицата и топлина в сърцата ни.

Започнем ли да им обръщаме внимание, ежедневието ни няма да е сиво. Всеки един ден носи в себе си нещо малко, което може да ни накара да се почувстваме добре. Всеки нов ден е толкова интересен. Той е мистерия с ухание на надежда за нещо хубаво. Нещо приятно, което чака да ни се случи.