Сцената

Николай Николов е роден през 1971 година. Пише стихове от 15 годишен , но рядко ги показва пред други и именно заради това се радваме, че е решил да сподели това свое произведение за нашата рубрика. Стихотворението е в народен стил и в него наистина си личат някои похвати, които са характерни за народното творчество.

ЗА СЪРЦЕ, СЪРНА И САМОДИВИ

Два дни те гледам да скиташ сам по сокаци трънливи, та рекох да те попитам що правиш там, и що дириш. Нали ти дадох платата, що не си гледаш хаира? Върви, похарчи го златото! Какво си зашетал баира?!

Ще кажа, бачо Йордане, че люти змии ме пият. Та дано болка престане, и да ми очи заспият. Помниш ли дето думаха за бела сърна в гората? Че и сърцето струвало десет сандъка със злато.

Година време гоних я дорде ти пасох стадото. От оня баир, горния , чак долу до ливадите. Оная вечер хванах я на бай Страхил със капаните. От алчност дъх ми престана, а тя врещеше от раните.

Но злато жал не признава! С ножа я бачо отворих. Сърна врещи , не престава ... Господи, грех голем сторих! Кога и сърце подирих - празно си место намерих. Кръвта си сетих да спира от чоглав страх и неверие.

Тогава бачо Йордане дойдоха три самодиви. Затвориха бърже раните, и две я отнесоха в дивото. Третата взря се във мене със очи гръмотрещници, па екна гласът и неземен: - Какво си сторил, грешнико ?

Бяла сърна сърце няма, ти требва сам да го сториш. С милувка, с грижа голяма, във секой миг да се бориш. Кога си сърце добие - сама в ръце ти го дава. Инак, и да убиеш - насила сърце не става!

Та скитам , бачо Йордане ... надам се пак да я зърна. белким не помни раните, и се при живите върнала. Сърце не ща да и сторам, сърце не ща да и взема. Само за прошка се бора. Друг лек за съвест си немам.

Та хич не я мислам платата, и скитам самин по горите. Що ми е бачо златото, кат и не чини сълзите!

Бачо Йордан без дума си тръгна. Нито упрекна, ни даде съвети . А грешника хвана баира, най -стръмния , търсейки бяла сърна сред дърветата !