Николай Николов е роден през 1971 година. Пише стихове от 15 годишен , но рядко ги показва пред други и именно заради това се радваме, че е решил да сподели това свое произведение за нашата рубрика. Стихотворението е в народен стил и в него наистина си личат някои похвати, които са характерни за народното творчество.
ЗА СЪРЦЕ, СЪРНА И САМОДИВИ
Два дни те гледам да скиташ сам по сокаци трънливи,
та рекох да те попитам що правиш там, и що дириш.
Нали ти дадох платата, що не си гледаш хаира?
Върви, похарчи го златото! Какво си зашетал баира?!
Ще кажа, бачо Йордане, че люти змии ме пият.
Та дано болка престане, и да ми очи заспият.
Помниш ли дето думаха за бела сърна в гората?
Че и сърцето струвало десет сандъка със злато.
Година време гоних я дорде ти пасох стадото.
От оня баир, горния , чак долу до ливадите.
Оная вечер хванах я на бай Страхил със капаните.
От алчност дъх ми престана, а тя врещеше от раните.
Но злато жал не признава! С ножа я бачо отворих.
Сърна врещи , не престава … Господи, грех голем сторих!
Кога и сърце подирих – празно си место намерих.
Кръвта си сетих да спира от чоглав страх и неверие.
Тогава бачо Йордане дойдоха три самодиви.
Затвориха бърже раните, и две я отнесоха в дивото.
Третата взря се във мене със очи гръмотрещници,
па екна гласът и неземен: – Какво си сторил, грешнико ?
Бяла сърна сърце няма, ти требва сам да го сториш.
С милувка, с грижа голяма, във секой миг да се бориш.
Кога си сърце добие – сама в ръце ти го дава.
Инак, и да убиеш – насила сърце не става!
Та скитам , бачо Йордане … надам се пак да я зърна.
белким не помни раните, и се при живите върнала.
Сърце не ща да и сторам, сърце не ща да и взема.
Само за прошка се бора. Друг лек за съвест си немам.
Та хич не я мислам платата, и скитам самин по горите.
Що ми е бачо златото, кат и не чини сълзите!
Бачо Йордан без дума си тръгна.
Нито упрекна, ни даде съвети .
А грешника хвана баира, най -стръмния ,
търсейки бяла сърна сред дърветата !
