От сърце

Лиричната душа, която нося и понякога доста ме мъчи, искаше да напише материал посветен на Персеидите и на магическата концепция за падащите звезди. И разбира се, това нямаше да е теоретичен материал. Мислех си да споделя някоя притча за вярата на хората в падащите звезди, нещо прочувствено и поучително в същото време. Но някак все изкуствено ми се получаваше. За мен като пишещ човек почти няма по-лошо от това да искам да кажа нещо и то да излиза по грешен начин. Вместо да творя измислени истории реших да споделя собственото си усещане за звездния порой, който ни сполетява този месец.

Пиша материала под съпровода на Властелинът на пръстените - филм, който не ме вдъхновява непременно, но е една от най-вълшебните истории създавани някога. Кара ме да се замисля, а и гениалният му саундтрак предразполага за лирични излияния.

Когато нещо не върви в живота ни на живи, дишащи същества, в цялото си безсилие сами себе си поставяме в черна дупка, от която изходът нагоре е твърде далеч, а по-надолу няма накъде.

Нарамени с лопатите започваме да дълбаем из слоевете на нещастието си и единствената стълба, която виждаме се оказват магическите приказки разказвани от поколения. Всъщност и легендата, която стои зад падащите звезди не ни е напълно известна.

Поне на мен не беше, докато не стигнах до едно древно предание според което светещите небесни тела падат на земята като знак, че Боговете мислят за нас.

Само че аз не си представям множество божествени образи, когато погледна към небето. Смятам, че Бог е един и че той винаги мисли за нас. Та да се върнем на самите звезди, които натоварваме с тежката задача да ни измъкнат от калните дупки, в които попадаме сами.

Трябва да си призная тъжната истина - видяла съм немалко падащи звездици и нито една от тях не е сбъдвала мое желание (може би освен едно). Започнах да вярвам в силата на човека и че, ако искаме нещо достатъчно силно, ние му даваме способността да лети из времето и пространството и винаги да постига крайната си цел. Та си мисля, че ако смяташ мечтите си за несбъднати, то е защото ти липсва малко вяра.

И тук идва ролята на падащите звезди. Те не са крехки обекти (не че аз знам), но ги натоварваме с прекалено тежката задача да изпълнят желанията ни, докато летят към безкрая. Трябва и ние малко да им помогнем. Нали знаете, че Господ помага на онези, които помагат на себе си. Действията ни дават знак на мистичните сили, в които вярваме също да се задействат.

Вярвам в силата на човека. Той е способен на невероятни неща щом си ги постави за цел. И ще продължа да го вярвам, докато чета в Успелите историите на толкова невероятни личности, които са прескочили всички онези стени, които обществото е строяло пред очите им.

Мечтите са безплатни. Това което изплащаме е собствената си забрана да вярваме в чудеса и във възможностите си да ги творим.

Не възлагайте всичките си надежди на падащите звезди. Оставете си малко и за човешкия род. Земляните има какво още да постигнат.