От сърце

Ако и ти си падаш по София, прочети това

В случай че се чудиш как подчиних София и я накарах да падне в краката ми – много лесно. Просто тя трудно допуска истински до себе си и всеки, който си мисли, че просто ще дойде и ще я опознае, жестоко греши. Защото в нея цари дух, който малцина могат да уловят. Но тези, които можем... си го можем. И въпреки че тя не обръща внимание на всекиго (сигурно е от зодията), присъствието ѝ си струва, а влюбването в нея е неизбежно.

Следващите редове са за тези, които не могат да са със София, както и за тези, които не са я оценили. След прочитането им ще се влюбите или отново, или по-силно. Съжалявам.

Да обичаш София, означава да си влюбен във всичките ѝ недостатъци. Ти знаеш целия ѝ график наизуст, защото тя винаги бърза и редовно закъснява. Но въпреки това не спираш да се отказваш да висиш по спирките и да я чакаш да дойде да те вземе, за да те отведе към следващото ти приключение.

„Ей сега, след 20, 25, 30 минути. Идвам.“

Няма проблем, подвластен си на чара ѝ, мърдане няма. Вярно, рядко е навреме, но това не ти пречи и щом чуеш звука от стария тролей, запретваш ръкави и си готов да изпревариш всички, за да седнеш на твоето място.

Сещаш се за кое говоря, нали?

Най-задната седалка, в самия край, зад стъклото на последната врата. Когато се настаниш там и заедно поемете по бул. "Васил Левски", настъпва моментът, в който затаяваш дъх. Заедно излизате от подлеза и ето че пред теб се разкрива тя, с цялата си прелест. Няма нужда да се обръщаш – в стъклото пред теб се отразява огледалният образ на НДК.

Колкото повече се отдалечаваш от него, толкова по-величествен изглежда той – закон за дистанцията в любовта.

Липсва ли ти вече? Спри дотук.

Да познаваш София, означава да знаеш всички нейни тайни кътчета. Тези оазиси на кварталния уют са скрити между блоковите пространства. Те могат да ти подарят усещането за любимите късни следобеди на детството, прекарано в градинката пред вас. В тези редки моменти забравяш, че всъщност се намираш в центъра на столицата.

Признавам, трудно се свиква на ритъма ѝ. Тя сменя облика си всеки ден, напук на теб и твоето твърдение, че вече си я опознал. Непрестанно има нови обожатели, някои идват да я поласкаят за ден-два, други оставят сърцето си в нея и завинаги отказват да я напуснат. Но ти я обожаваш толкова, че посвещаваш най-снежния красив ден на Шишман, а градският шум е мелодия, която се промъква дори в съня ти.

Защо се разделихте? Грешката не беше в нея.

Понякога ти се струва, че тя живее в друг свят, където часовете са минути и времето е непостоянна величина. Научил си кога е в трафик, но никога не знаеш колко време ти отнема от точка А до точка Б. (Въпреки че, ако те питат – отговорът винаги е 40 минути.)

Пада си и малко религиозна и в самия си център, между четирите стени на един хотел, казино и Президентството, е оставила тихо пространство за своя храм, който да я пази Бог знае от какво.

Улиците на София са попили в кал и спомени за най-съкровени моменти. Не се тревожи, тайните ти са на сигурно при "Витошка". Тя единствена може да ти предложи усамотение сред тълпи от хора. И повярявай ми, тя помни кой си държал за ръка, минавайки по нея. Помни твоята любовна история и как, когато стигна до задънена улица, ти зави по Графа. Тогава той изтри сълзите ти и със своите шумни трамвайни линии заглуши звука от плача ти. После ти пое по друга, безизвестна улица, докато не стигна до това, което търсеше.

Помниш ли? Защото тя помни.

В случай че споменът ти избледнява и още се чудиш дали някога си я обичал, то значи, не си прочел всичко, което имам да кажа. Защото тези, които пазят място в сърцето си за нея, виждат красотата ѝ в пълния ѝ блясък дори когато тя минава през нас като буря и ни разрушава с всички онези погрешни решения и хора.

В такива случаи просто чакаме стихията да отмине и мигновено забравяме как ни е наранила. Прощаваме, продължаваме и с тъпия си влюбен поглед боготворим потъмнелите от дъжда шарени изолации на многоетажните ѝ блокове. (Винаги в различни отенъци, защото обитателите ѝ така и не са успели да се споразумеят за цвета на сградата.)

Трудна връзка е, защото не спираш да се възхищаваш на красотата ѝ дори когато навън проленто ръми. Пускаш си музика и оправдаваш лошото ѝ настроение, защото съзряваш дори в сълзите ѝ изящество. Усилваш джаза и си казваш:

„Какво прекрасно преплитане на две мелодии, тази на природата и тази, човешката.“

Забрави я, тя вече е моя.