От сърце

Писането винаги е било специално за мен. Независимо дали е нещо изключително, или не чак толкова очарователно. Писането ти дава възможността да се разходиш из себе си, да спреш за миг пясъчния часовник на времето и да придадеш на някоя песъчинка нещо различно, да ѝ дадеш част от теб.

Обичам писането, защото ти помага да кажеш неща, които никога не излизат от устните ти, но не напускат и душата ти. А често точно тези слова имат нужда да бъдат чути. Винаги съм мечтал да мога да пиша свободно, да помагам на хората с думите си, защото няма по-могъщ опиат от тях. И ето, днес аз имам тази възможност, но се чувствам така, сякаш нищичко не мога да ви кажа. И тук греша.

Като пиша това, ми се иска да знам, че ще мога поне веднъж да дам частица от себе си на читателите. Дава ми се тази възможност, а аз просто си седя и мълча. Запитах се ако това е последният път, в който бих могъл да оставя послание, какво би било то. Не мислете, че тук има песимистична нотка, просто не обичам да приемам времето за даденост. Защото то е дар. И ако днес, точно днес, а не някой друг ден, бих могъл да отправя послание към поне един човек, то ще бъде следното:

Има още много тротоари, по които не си се разходил.

Всеки ден отлагаме нещо значимо, оправдавайки се, че имаме време или с това, че не ни е ден, че не сме в настроение. Не казваме на важните хора колко са значими, не благодарим на хората, които са направили деня ни по-слънчев, защото си казваме, че ще го сторим и утре. Но идва един ден, в който се събуждаш и нещата са различни. Някои хора ги няма, не говоря за най-лошото, но всички знаем, че и то се случва.

Понякога пътищата ни се разделят и то с хора, за които не сме и предполагали, дори не сме се замисляли, че ще да бъдат далеч. Идва ден, в който искаш да се разходиш с близък приятел, но той е някъде на около 2500 км разстояние. Появяват се мигове, в които искаш да се обадиш на любим човек, когото цениш толкова много, но си припомняш, че не си говорите от дълго време или поне не както преди. И не мисля, че преувеличавам.

Има дни, в които ти се иска да се разходиш с родителите си сред природата, но сега вече работиш на няколко места и ги виждаш рядко. Дни, в които ти се иска с баба ти да копаете из градината, но осъзнаваш, че тя вече няма сили да ходи, а времето е отлетяло.

Постепенно осъзнаваме колко ценно е времето и факта, че то не се връща, но не променяме нищо. Защото така сме свикнали. Обаче знаете ли, че където и да сте, има поне един тротоар, по който не сте се разхождали. И нямате оправдание. Точно сега, както и да се чувствате, колкото да сте уморени или ядосани, вдигнете телефона, обадете се на човек, когото цените, и поне му кажете колко е значим. Не ме разбирайте погрешно, има и други важни неща от ежедневието, наистина понякога обстоятелствата са против нас, но не бива да забравяме онези тротоари. Защото те чакат. Не са чули любимата ви песен, не са чули смеха на приятелите ви, не са видели усмивката на любимия ви човек.

В един момент разбираш колко е значимо цялото това време. И няма да съм от хората, които ще ви кажат да не изпускате златните си времена. Нека не забравяме, че те са такива, именно защото сме им позволили да отминат. Тази мисъл не е моя, далеч не съм толкова красноречив.

Но наистина пилейте, прахосвайте златното си време, обаче го правете с любими хора на любими места по начин, полезен за всеки около вас. Пилейте го с усмивка, с добрина. Защото постепенно то ще намалява, часовете ще се превръщат в минути, а минутите - в секунди. И ще цените срещата с приятел, дори да имате ужасно главоболие, лош ден или каквото и да било оправдание да не бъдете там. Ценете! Нищо повече. Радвайте се на това да гледате залеза сам, слушайки песента на птичките, и не мислете какво ще правите утре по това време. Насладете се на разходката с любимия човек и не мислете какво ще правите след това. Живейте тези моменти. Изживейте ги, сякаш са неповторими, защото те наистина са.

И един ден, когато отново забравите колко е значимо времето и колко са важни хората, които обичаме, си припомнете, че има толкова много тротоари, по които все още не сте се разхождали. И се надявайте, че не е късно, че имате моралното право да посегнете към телефона и да кажете на някого колко много значи за вас, че ви се иска да се разходите. Заедно.

Дори сега. Изключете компютъра или мобилното устройство, през което четете тези редове, и вдигнете поглед. Вижте красотата на живота пред вас и се загледайте в онзи тротоар, който ви чака. Вас и някого, когото обичате.

Снимка: Етюд-и-те на София