От сърце

Ще ви разкажа за март. И Баба Марта. За родното. Едно хлапе на девет и един младеж на двадесет и една. Една различна история за празника. Моята.

Първи март е. Обикновен ден. Вероятно вторник или сряда. Аз обаче съм радостен и развълнуван, с нетърпение очаквам майка ми да върже първото червено-бяло конче на ръката ми и най-сетне да забодем голямата мартеница - Леонардо от "Костенурките нинджа", на якето, за да я покажа гордо на другите момчета в началното училище. Нямам търпение да раздам мартенички на всички от класа, на учителите също.

Минало е много време от онези дни. Усмихвам се на спомена и съм фокусирал погледа си върху рафта с любими книги от библиотечката ми. Замислям се, че скоро е първи март. Ще имам смяна в работата. Не трябва да забравям да купя мартеници за колегите. Все пак забравих, но успях да купя, преди да стигна офиса. Изведнъж пак съм на осем или девет. Уверено, с огромно въодушевление разказвам на баба и дядо легендата за мартеницата. Вероятно съм мислил, че ги уча на нещо ново.

Става ми малко тъжно. Сега, дванадесет години по-късно. От много време не съм разказвал легендата за мартеницата. Затрудних се да си припомня легендата за Пижо и Пенда. Отдъхнах си, че все пак се сетих. За Баян, Аспарух и Хуба трудно бих забравил, но ми трябваше време да се сетя за братята с еднакво име - Сечко.

Взирам се в рафта с любими книги. Гледам ги. Стайнбек, Достоевски, Киси, Буковски, Хесе, Бредбъри, Замятин, Гари и други. Отново ми домъчнява. За онова енергично хлапе на девет. И за това, че не съм забравил Баба Марта, ами май съм забравил родното. Насълзявам се леко. Ликът от корицата на „Писмата на Левски“ ме гледа право в очите. Гордо и възвишено.

Трети март наближава. А тъгата в мен се събира на буца в гърлото ми. За забравеното, за омразата. За превръзките върху очите на един народ. За негативизма. Упреците и бездействието. Апатията. Не беше така преди години. Все така си мисля. 

Изведнъж пак съм на девет. Любимата ми книга е „Немили-недраги“. Не лъжа, наистина това бе любимата ми книга. До пети клас я бях прочел три пъти. И нито веднъж след това. За да бъда искрен. Очаквам с нетърпение баба да ме постави на коляното си, както обичаше да прави, и да ми изпее някоя народна песен или да цитира „Вяра“ на Вапцаров. Любимото ѝ стихотворение. На мен също. С възторг чета за Левски, за Ботев. Гордо заявявам, че Раковски обичам най-много. Как няма, когато мама и тате ми бяха прочели два тома за българските подвизи от Възраждането.

Обожавах да чета българска история, да разказвам как хан Умор е управлявал само четиридесет дни. Много ме впечатляваше. Или да отбелязвам, че Самуил е бил висок едва 161 см. Да споря с учителката си, че пропуска много български владетели между Тервел и Крум. В трети клас ми беше малко трудно да разбера, че няма как да се изучат всички, а и не съм разбирал защо. Поглеждам книгите, които съм чел с любов и удоволствие. И се сещам как с трудности учих подробно тези неща, за да ме приемат в желаната специалност.

Поглеждам към Йовков, Дебелянов, Дончев, Станев, Елин Пелин, Ботев, Вапцаров, Яворов, Славейков. И ме боли. Че ги позабравих. Бях ги изчел няколко години преди да ги изучавам в училище. И вместо да ги прочета повторно, аз не го направих.

И се замислям. Все още обичам Баба Марта. Защото онези кончета не само те пазят и носят здраве, но напомнят кой си и откъде си. Напомнят ти колко е достойна родината, колко е красива и мила. Колко е хубава гората. Как мирише на младост. Колко е горд Балканът. И нея много обичам. Родината. Не само на трети март. Затова и съм тук, въпреки че майка ми предпочиташе да съм някъде зад граница и животът ми да бъде сигурен. 

Ех, тази политкоректност. Забравяш истинското значение на родното. Национализмът става грозна дума. Родината си обичам, държавата е друго. И си припомням, че любимата ми книга невинаги е била „Лунен дворец“ на Пол Остър. Че невинаги историята на Виктор Франкъл е била най- вдъхновяващата за мен. Че съм се възхищавал на много други хора преди Стив Джобс.

Нещата са били други. И ще бъдат по-добри. Всеки ден стотици българи печелят малки достойни победи. Всеки ден нашият екип ти ги показва. Спечели своята. Запази си зрънце вяра. Така печели цял народ.

Обичам Баба Марта. Никога не забравя да ми напомни. За традициите, за родното. Обичайте и пазете родното. Чуждото не е лошо, обичайте и него. Но си напомняйте за Родината, Балкана, за баба и дядо и онези 9-годишни хлапета.