Защо "четящите момичета" не са това, което са
Много се е писало за "четящите момичета" все едно те са някаква особена извънземна раса, а не огромна част от всички напълно нормални (по свой си начин) момичета. Наскоро видях, че на български излиза нова (или по-скоро поредната) книга за този читателски сегмент и ето ме пред лаптопа - как да пропусна възможността да напиша нещо по въпроса, нали и аз съм "четящо момиче".
Първо може би ще е хубаво да уточня, че според мен не би трябвало да има книги за "четящи момичета", защото идеята да си такова предполага да четеш като цяло. Все пак този тип литература съществува и обикновено е роман, в който се разказва за момиче, което много обича да чете (може да го прави вкъщи или в градския транспорт, възможно е да работи в книжарница или библиотека - даже това е идеалният сценарий).
Това момиче е "спасено от книгите", те са нейният живот. И така започва някаква история свързана с четене и книги, в която следва аз като "четящо момиче" да се припозная, защото с главната героиня имаме много общо - обичаме да четем (и да миришем!) книги.
Не мога да разбера защо се счита, че ние, "четящите момичета", си умираме за такива клишета. Може би защото за някои от нас това е съвсем вярно. В което, разбира се, няма нищо лошо.
Но както най-добрите книги за личностно развитие са просто книги, които разширяват границите на ума ти, а не "роман за търсенето на пътя към себе си", така и най-хубавите книги, които са обяснение в любов към четенето и литературата не се разказват за четящи момичета, които променят живота си...четейки.
Разказват се за хора, които разрушават и сътворяват света. За дракони и различни чорапи. За Вселената и 43. За технологиите на бъдещето и ехото на миналото. За безсмъртието и живота. За говорещи животни и битки. За пътуване във времето (и пространството). За мистерии и черни дупки. За (спортни) постижения и падения.
С две думи: разказват се за всичко друго освен за момичета, които четат и с това се изчерпва смисълът на живота им.
Не ме разбирай погрешно - нямам нищо против всеки да чете това, което му харесва. Най-важно си остава самото действие, а не жанра. Понякога дори четенето на напълно безсмислени книги, пълни с баналности и клишета, може да действа като терапия.
Просто за мен литературата винаги е била начин да разшириш съзнанието и хоризонтите си. Да бъдеш някой друг. Да живееш чужд живот и да мислиш чужди мисли. Да усетиш различността и евентуално да я приемеш (или не). Истинската емпатия се ражда, когато опознаеш другите по начин, по който не си подозирал, че е възможно. А това често се случва през историите в книгите.
По тази логика защо ми е да чета за някой, който се очаква да прилича на мен? Не е ли милион пъти по-вълнуващо да откривам черти от себе си в най-противоречивите герои? Да се припознавам в ситуации, в които реално никога не съм попадала (но знам, че бих направила точно това (или обратното))?
Като читател аз нямам нужда от огледало. Имам нужда от история, която да разбърка мислите ми, да ме изненада, шокира, разплаче, разсмее, но не и да ме остави да си мисля "това съм го виждала написано поне 123 пъти".
Да ме отведе на непознати места не с идеята да опознавам себе си, а просто да не ми остави друг избор.
Решението да се довериш на клише след клише само защото е четиво без особени претенции е лесно. И всички понякога имаме нужда от това (и аз включително). Но може би, ако се влагаше малко повече усилие и спрат масово да се лансират книги за "четящи момичета", за кафенета и пекарни в европейските столици и такива с корици от филми (моят най-страшен кошмар!), "четящите момичета" щяха да предизвикат себе си и да разтварят по-често страниците извън предъвканите сюжети.
Защото в края на краищата всяко "четящо момиче" си знае как да бъде такова. И то рядко е като чете книги за "четящи момичета" и публикува поезия (вертикална проза?) на стената си във Facebook.
P.S. Почти никое "четящо момиче" не изглежда като на заглавната снимка.