От сърце

Когато бях малка принцесите (и по-общо главните положителни героини) обикновено бяха руси и бели. Аз имам тъмна коса по рождение, следователно рано разбрах, че не съм принцесата (но поне съм ниска и изглеждам невинна, тъй че все пак не се очакваше наистина да съм "лошата"). Така за първи път се сблъсках със стереотипите без да знам какво всъщност представляват. Разбира се, с времето историите се променяха и аз се променях заедно с тях (или обратното). Към днешна дата съм била с всякакъв цвят на косата, обичам да го променям, но не мога да не се запитам дали не съм го решила още като малка? И вместо да се придържам към руса или черна, защо не шарена коса?

"Някой ден ще си достатъчно възрастен, за да започнеш отново да четеш приказки."

Всеки обича приказки, аз може би дори повече. Дайте ми омагьосани гори, магия, приключения и щастлив край. Но още в ученическите си години започнах да забелязвам повтарящи се елементи, които ме дразнят. Защо вещиците винаги са грозни и зли, а принцесите красиви и добродетелни? Защо рицарите винаги са смели, яздят бял кон (какво им е на черните коне?) и спасяват принцесата? Защо драконите са лоши, алчни и обречени на смърт от някой герой? И защо въобще героите са добри? Защо всяка принцеса иска принц (а не друга принцеса да речем)? Защо жените винаги търсят голямата любов (THE ONE), искат сватба и да живеят щастливо до края на дните си? Също и да народят една сюрия деца. И защо жените имат нужда да бъдат спасявани? Защо мъжете винаги са рационални? Защо чудовищата са лоши и плашат децата? Защо духовете са страшни и ни мислят злото? Защо Дядо Коледа е добър и усмихнат белобрад старец? Трябва ли да е така? Или може да е по съвсем друг начин. Ами ако всички тези герои са недоразбрани? Животът не е наистина черно-бял и е по-сложен от това. И колкото повече научаваме за света, толкова по-голяма нужда имаме да виждаме отвъд биполярността на историите.

Обожавам да чета преработки на приказки, защото в много от случаите смятам, че са по-добри от оригинала. И макар че популярните приказки имат своята роля, учат ни на добро и зло, идва момент, в който имаме нужда да ги променим, защото самите ние се променяме. Затова и реших, че е време да напиша нещо за “другите” истории - тези, които първоначално остават неразказани. Героите, които може би са различни и историите, в които сякаш за нас самите няма място. Затова е толкова важно да сме представени - не е въпрос на това да си "woke", нещо в самите нас се променя, когато знаем, че можем да бъдем не просто част от историята, а нейните главните герои. 

Шрек

Още си спомням колко бях шокирана, когато Фиона не избра да бъде красива принцеса, а поиска да остане огър и да бъде с Шрек (знам, че това не е оригиналната история от книтите, но пак е хубава, нали?). Та нали години наред принцесите целуват жаби, за да ги превърнат в красиви принцове, всичко се прави в името на красотата? Всяка принцеса иска да е красива и да живее щастливо до края на дните си в дворец? Може би не всяка.

И щом Фиона може да избере друга съдба, всяка една от нас може.

Но това, което истински не разбирах преди беше, че в приказките вещиците обикновено са грозни, зли и завистливи. В историята пък вещиците са основно набедени за такива. За вещици мога да пиша до безкрай, защото вярвам, че всяка жена е вещица (което не значи, че мъжете не могат да бъдат такива). Слава Богу има все повече книги, които ни показват друг вид вещици - от Тери Пратчет, който отдава почит на всички жени със своите вещици без да ги идеализира до The Once and Future Witches, книга, която разказва за връзката между вещерството и правата на жените. Вещиците остават едни от най-сложните и неразбрани персонажи, защото почти винаги са загубили нещо и прибягват до крайни мерки, за да си го набавят.

Но зад всяка вещица стои просто жена, на която някой е сторил нещо лошо, а тя е намерила начин да го преживее.

И не са само вещиците и принцесите. Героите не винаги са доблестни и злодеите не винаги са зли (каква ирония, нали?). Как тогава да различаваме едните от другите? Възможно ли е въобще? Все пак има хора, чийто герой е да речем Елон Мъск, тъй че очевидно всички поначало имаме различна концепция за героизма.

А какво да кажем за чудовищата? Чудовища под леглото, чудовища в гардеробите, чудовища на тавана. Чудовищата ни плашат от най-ранна детска възраст и забравяме, че и ние сигурно ги плашим. Така е и с духовете, но Каспър сякаш донякъде разреши проблема там. Духовете все още населяват къщи и имения, карат хората да подскачат от ужас и им разместват нещата! Но не всички духове са такива. Има добри духове, а има и духове, които просто искат да ни помогнат. Други пък имат нужда ние да им помогнем. Затова и най-добрият отговор на въпроса вярваш ли в духове си остава този на Тед Ласо:

Не е важно дали аз вярвам в духове, важно е духовете да вярват в себе си.

И това важи не само за духовете.

Не мога да подмина драконите, защото са ми поне толкова любими, колкото и вещиците и все пак обикновено са алчни, изпепеляват цели градове и убиват наред. Затварят принцеси във високи кули и пречат на (Супер) Марио. Но дракони са много повече от това. 

И така стигаме до...

...хората с увреждания - най-яркият пример, за който се сещам е Квазимодо, но той не е единственият. Следващи са може би джуджетата на Снежанка и дори Звярът от Красавицата и Звярът.

Най-често уврежданията са представени чрез герои, които не са хора, което допълнително ги дехуманизира.

Често някои персонажи са обезобразени и са описани като грозни и неприятни. Но съвременната литература се опитва да се реваншира със силни истории като Светлината, която не виждаме (главната героиня е незряща) и Чудо.

Време е за щастливия край - между мъж и жена!

Понякога жените не са вещици или принцеси, а са селянки да речем. Общото между всички жени е, че имат нужда от спасяване. Но най-хубавите истории са тези, в които жените сами спасяват себе си (Нийл Геймън не греши!). Жените са многопластови и сложни, правят добро и зло, но не са добри или зли. Минават през всяко препятствие и в крайна сметка излизат от другата страна. И тук не става дума за това, че жените нямат нужда от мъже, просто нямаме нужда от спасяване. Освен понякога. От самите себе си.

А и надали всеки мъж иска да е спасител, да се поти през девет планини в десета, да се бие с дракони и да се бъхти, за да има плочки. Всичко това е трудно и не е мечтаната работа, както се опитват да я изкарат в приказките. Някои мъже искат просто да си починат. Да спре да се очаква от тях да носят света на раменете си, винаги да са силни и непоклатими.

Мъжете имат чувства и емоции и трябва да са спокойни да ги споделят, но в коя приказка мъжът плаче или се оплаква?

А е редно да може да го прави, защото е човек. И като всеки човек има нужда от подкрепа и понякога не може да се справи сам. 

Щастливият край е за хетеросексуални двойки - мъж и жена, които се влюбват и създават семейство. Винаги са мъж и жена и децата почти винаги са си техни. Чат-пат ги раздават на някакви вещици, но това не поставя доброто им родителство под въпрос, защото са мъж и жена все пак, а не някакви “джендъри”. Но щом дори Гърция узакони еднополовите бракове не е ли време да видим, че подобно решение по никакъв начин не омаловажава брака между мъж и жена. Нито в приказките, нито в живия живот.

Правата не са баница - никой не взима от теб, за да даде на някой друг. Затова са равни.

Светът е пълен със стереотипи. Пълен с истории, които не ни показват цялата история. Приказки, които се опитват да ни убедят не просто, че всичко е черно и бяло, но и че няма място за други цветове.

Но можеш ли да си представиш природата без изгреви и залези? Лятото без зимата? Цъфналите кокичета без шарените есенни листа? Слънцето без луната? Дъжда без дъгата? Светът е окъпан в свят - хората се опитват да го направят сив и безличен, но планетата е замислена като синьо-зелено място за живот, не като черно-бяла Матрица.

Време е за по-добри истории. И от всички нас зависи да ги напишем.

Корица: www.thecuriousreader.in