Защо не вярваме, че можем?
Всеки човек понякога губи вяра в своите възможности. Нападателят, който не вкарва гол в няколко поредни мача, започва да се съмнява в своите качества, адвокатът, който губи поредното дело започва да поставя под съмнение своите професионални умения, а един ученик, който учи усилено, но изкарва ниски оценки, се съмнява в своя интелект. Ние в България, обаче сякаш не вярваме във възможностите си на национално ниво - от най-ниското до най-високото стъпало в обществото.
Днес се замислих защо това е така. Дали защото всеки от нас е опитвал толкова много пъти, но винаги усилията са удряли стена? Дали след угасването на поредната мечта, оказала се недостижима, просто не сме се предали? Не мисля, че сме се предали, а че се страхуваме. Не ни е страх да опитаме, а ни е страх да загубим надеждата си за пореден път. Защото на някои хора, само тя им е останала. И ако не опитат, може да живеят в своето щастливо "ако бях пробвал, можеше да стане". Могат да въздишат замечтано по една своя мечта, към която да бягат. И се страхуват да се опитат да я реализират, защото когато загубят и нея, няма да имат нищо друго.
Но това не е така. Ние можем да постигнем всяка своя цел. Просто трябва да работим усилено и упорито за нейната реализация. Да намерим начин да заобиколим или прескочим стените, които ни се струват непреодолими. И с всяка наша реализирана цел, ще показваме на хората, че нещата могат да се случват. И те няма да се страхуват за своята мечта. Няма да я пазят като пламъка на последната си свещичка в мразовита нощ, а именно обратното - тя ще гори ярко и ще запалва други хора да мечтаят и да се борят. Трябва да казваме "Аз мога!", а не да се чудим "Ех, какво щеше да стане, ако едно време бях пробвал...".
Ние можем. При това можем много. Просто трябва да си повярваме.
