Спорт

Наблюдавали ли сте как възрастен човек изпада в инфантилна еуфория от идеята, че може дори бегло да се докосне до един от детските си идоли? Ако не сте, то трябваше да ме видите през 2012 година, когато разбрах, че настоящият ми шеф Серджо Борго е бил президент на отбор, в който през 80-те години играе бащата на Коби Брайънт.

За момче, израснало в китния Ямбол, където почти всеки младеж минава през баскетболните школи и възпитава в себе си дълбока любов към играта, да стисна ръка, стискала ръката на бъдещия най-велик “Лейкър” беше сюрреалистично преживяване, което няма да забравя до края на живота си. И макар това да звучи преувеличено за хората, за които баскетболът е далечна тема, то десетки милиони по света биха ме разбрали прекрасно.

През последните близо 25 години Коби Брайънт се утвърди като една от най-емблематичните спортни икони и си изгради мистичен образ, който караше всички ни да го възприемаме като недосегаем свръхчовек. И именно поради тази причина новината за смъртта на него, 13-годишната му дъщеря Джиана и още 7 души в инцидент с хеликоптер засегна мен и още хиляди баскетболни фанатици по света по начин, който е трудно да се опише с думи.

Мнозина биха си казали, че жертвите на подобни инциденти по света са нещо, което трябва да приемаме за нормално. Но истината е, че нищо в живота на Коби, включително и неговият край, не може да бъде описано като нормално. Случилото се на 26 януари е жестока трагедия не само за баскетболната и спортната общественост, а за света като цяло, тъй като смело мога да кажа, че друг човек като Брайънт просто не съществува и празнината от липсата му ще се усеща с години.

За хората, родени през 80-те години, Коби беше човекът, който доказа, че баскетболът е възможен дори след Майкъл Джордан. Ние израснахме с легендата за “въздушния”, чиито постижения никога няма да бъдат задминати, но успяхме да станем живи свидетели само на залеза на кариерата му, след която той някак напусна публичното пространство. В същото време пред очите ни се разгърна талантът на едно нахакано хлапе, което влезе в НБА едва на 17 години и никога не прие, че битката за “най-велик на всички времена” (G.O.A.T.) е предрешена. За своите двайсет години в Лигата видяхме метаморфозата на Коби от талантлив младеж, през омразен за мнозина егоцентрик, до фанатизиран победител и ментор за десетки играчи, които вече са настоящето и бъдещето на баскетбола.

Коби е част от поколение, в което всички искаха да бъдат като Майк (Джордан), но на никого не му стискаше да опита истински. Постиженията му на паркета показват категорично, че той успя. Цели 20 години с екипа в лилаво и златисто, изпълнени с тотална доминация и всяване на страх у противника. Цели 33 643 точки (4-и в историята), 5 шампионски титли, две награди за най-полезен играч (MVP) на финалите и една за редовния сезон. 18 участия в Мача на звездите, 15 избора за най-добрия отбор за годината в НБА, 12 избора сред най-добрите защитници в Лигата, два златни медала като капитан на отбора на САЩ на олимпийски игри, 81 точки в мач срещу “Торонто Раптърс”, 60 точки в последния му мач в НБА срещу “Юта Джаз”.

Цикълът на новините около нас е толкова забързан, че трудно задържаме вниманието си върху нещо за повече от няколко дни. Но мъката по твърде ранното оттегляне на Коби от този свят със сигурност няма да си отиде лесно. И причината за това се крие далеч отвъд играта между двата коша.

Още преди 15 години текстовете на любимия ми журналист и приятел Иво Иванов ме научиха, че спортът е социална метафора, криеща в себе си много пластове, които човек не може да види с просто око. А най-ценното в историите на спортистите са не постиженията им на терена, а спецификите на характерите им, които са довели до тях.

Развитието на обществените процеси по света през последните години тласка хората към все по-голям алармизъм и търсене на разделителни линии. Живеем във време, в което от всички страни ни се повтаря, че самото ни съществуване като цивилизация и биологичен вид са изконно заплашени. В условия като тези имаме безкрайна нужда от лидерство в най-чистата му форма и от модели за подражание, които да ни връщат надеждата, че утрешният ден ще бъде по-светъл от предходния. И че ключът към материализирането на този позитивизъм е в собствените ни ръце. В епохата на социалните медии спортът има по-голяма социална отговорност от всякога, а суперзвездите от НБА са сред малкото, които могат да създадат еднаква позитивна емоция сред хора по цялото земно кълбо и да ни обединяват.

Няма да крия, че смятам баскетбола за най-интелигентния отборен спорт. Докато у нас думата спортист често предизвиква негативни асоциации, то картината в НБА далеч не е такава. През 80-те Лигата имаше проблеми с престъпност, наркотици и безброй фалити на състезатели, които бързо пръскаха заработените през кариерата си милиони. Но днес нещата са в другата крайност. След края на кариерата си Майкъл Джордан и Меджик Джонсън са собственици на отбори, оценявани на стотици милиони, а настоящи състезатели като ЛеБрон Джеймс и вече покойният Брайънт усилено преследваха статута на милиардери с комбинация от разумни инвестиции и перфектен обществен образ.

Чисто човешките качества, които Коби показа през последните 15 години, могат да бъдат пример за всеки човек на планетата, който иска да постигне мечтите си и е готов да положи нужните усилия, за да го направи. Феновете на баскетбола са чували десетки легенди за работната етика на Брайънт, който често беше заварван от треньорите си плувнал в пот в 8 часа сутринта след тричасова сесия от стрелби. Едва тогава той се преобличаше и започваше да тренира наравно със своите съотборници.

През годините видяхме легендата на “Лейкърс” да играе с всевъзможни травми. Мнозина помнят как след като скъса връзки в единия от пръстите на ръката си той просто го залепи за съседния и продължи да наказва противниците си мач след мач. Когато контузи дясното си рамо, Коби не напусна терена, а доигра мача, стреляйки с лявата си ръка. А когато претърпя най-тежката травма за всеки баскетболист, скъсан ахилес, той докоцука до наказателната линия като истински гладиатор и вкара отсъдените два фаула, преди да бъде изнесен от терена от съотборниците си.

Именно това преследване на победата с цената на всички усилия, които човешкото тяло и психика могат да понесат, стана емблематична част от бранда на Коби и от години е описвано от всички като “Мамба манталитет”.

Освен че е най-отровната змия на планетата, черната мамба е известна с това, че напада не само когато се чувства застрашена. Никой никога не е заплашвал величието на Брайънт на терена. Нещо повече, той беше готов да съсипе дори най-добрия си приятел, стига да го види с противниковия екип. Когато вкара 55 точки срещу ментора си Майкъл Джордан, Коби просто му каза да отнесе мисълта за този мач със себе си, когато се пенсионира.

Когато обяви собственото си оттегляне пред десетки хиляди разплакани фенове на “Лейкърс”, Брайънт сподели, че е постигнал състояние на душевен мир, защото няма какво повече да постигне на паркета. Там той остави цели 20 години от своя живот и можем да сме сигурни, че през всеки ден от тях даваше най-доброто, на което е способен.

Само две години по-късно той беше отличен с “Оскар” за късометражната анимация “Dear Basketball”, в която описва любовта си към играта. А убийственият дух на победител бързо се пренесе към новата му страст - разказването на истории, с които да остави истинско наследство за поколенията.

Е, баскетболът не остана настрана и той вложи неимоверни усилия в това да предаде наученото през годините на следващото поколение баскетболисти и да превърне дъщеря си Джиана в поредната машина за вкарване на точки с фамилията Брайънт. В часовете след неочакваната смърт на двамата приятелите на Коби разказваха, че той непрестанно се е хвалил, че талантливата Джиджи има бляскаво бъдеще в WNBA. Бъдеще, което за жалост никога няма да видим.

Пътят на най-добрия баскетболист в историята на Лос Анджелис е изпълнен с толкова колосални моменти, че би бил заклеймен като нереалистичен, ако беше част от холивудски сценарий, а не реалност, която сме видели с очите си. Едва започнал кариерата си на разказвач, той си отиде и сякаш остави твърде много страници неизписани. А може би това не е така и без да осъзнаваме, той ни е казал достатъчно.

Коби ни научи, че човек е голям не колкото са мечтите му, а колкото големи са усилията, вложени в постигането им. Ако те са достатъчни, то невъзможни неща няма. А това е всичко, което имаме нужда да знаем. Оттук нататък топката е в нашите ръце.