От сърце

Без път и без посока. Очакване. Отброяване. Въпроси. Несигурност. 

Когато тялото ти дотолкова се е отдалечило от сърцето, че без да разбереш си спрял да съществуваш. Да мечтаеш. Да се вълнуваш. Да изпитваш ежедневните радости. Че те има, че правиш нещо с живота си... Чакай, какво правя с живота си?

Ако някой ви говори за родината си, когато е на хиляди километри от нея, той не се оплаква – той кърви. Това, което сте на път да прочетете, са чувства и колебания, облечени в думи. Силно се надявам никой да не преминава през тях, но и силно се съмнявам. Затова и споделям всичко това. 

Скъпи родители и роднини на всички деца и студенти (и скъпи мамо и тате), избрали да напуснат България, извинявам ви се предварително за всичко, което ще прочетете, ако стигнете до края на тази история. А тя започва така:

***

Септември 2014 г., Бирмингам, Англия. Един куфар, единично легло, празна стая, снимка на бюрото, възглавница, трепет. Вълнувам се?

Трийсет минути по-късно се разплаках, защото не можех да се свържа с нашите и да им кажа, че съм пристигнала, че някак си съм открила общежитието, че съм си разопаковала целия куфар, че имам хубава стая, че е много празно, че ехото от собствения ми глас се удря в стените, че все още не знам къде се намирам, че ми се пие кафе, а нямам чаша, в която да си направя кафе…

След още 30 минути открих гледката през прозореца. На този етап се взирах само във входа на общежитията, тъй като вратите се отваряха непрекъснато. Майки, бащи, братя, сестри и цели семейства до пето коляно пренасяха купища багажи, радваха се, настаняваха децата си, прегръщаха се, изпращаха се. А аз се разплаках.

След 5 минути дръпнах пердетата. Облякох се. Излязох. Изгубих се. Намерих магазина, който е бил точно на 1 минута от мен през цялото време. Купих си чаша за кафе и кафе. И след това малко по малко всичко стана по-добре. Поне през първата година.

Никой не ни предупреди колко скъпо ще ни струват изборите. Никой не ни подготви за липсите, празнотата и съмненията. И знаете ли? Това е най-хубавата част от абсолютно всичко.

Липсите, маскирани зад „Добре съм, вие как сте?“.

Липсва ми мирисът на море. На нашето море. Липсва ми да вечерям на една маса със семейството си, а не през един екран и накъсана връзка. Чакам момента, в който ще изтрия Skype (и всички негови събратя) завинаги и никога повече няма да чуя звука му. Липсва ми да празнувам рождените дни на своето семейство заедно с тях, а не да бъда столът, който присъства около масата – празен.

Липсва ми да мечтая. Ей така, просто да си мечтая, както винаги е било в природата на рибешката ми душа. Да ме води стремежът, а не усещането за изцентрофужен и изплют фрагмент от всичко онова, което бях.

Меланхолията трябва да е настроение, което преминава през теб, а не хроничен дисбаланс. Моментът, в който осъзнаеш, че не е просто настроение, е кардинален. Защото всичко се свежда до избори. А понякога най-важният избор е и най-простичкият. И той е точно пред очите ни. Най-близо до сърцето ни.

Щастието.

Щастието ти никога не може да е крачка назад. То е пътят напред.

И никой не може да те обвинява нито че си заминал, нито че си се върнал. Защото завръщането не е провал. Истински успех е да намериш мястото си сред света, където наистина да се чувстваш у дома. Където да си цял. Където тялото и душата ти да са в хармония. Където полъхът на вятъра да е в синхрон с ударите на сърцето ти.

А моето сърце си остана завинаги в България. Всяко прибиране вкъщи ме доближаваше до щастието ми и всяко ново заминаване отнемаше по един голям къс от мен. Разбрах, че нещо ми куца, когато…

Преди да напусна България, казвах, че имам нужда от нова среда. И това вероятно беше така. През първата си година в Англия опознах хора от цял свят, много различни култури и ценности, опознах и себе си още по-отблизо. Търсех. Изучавах. Намирах. Никога не спирах да говоря и пиша за България. Липсваше ми. Но бях добре.

Постепенно, около година или две след като заживях в Англия, започнах да се обграждам с високи и дебели стени, за да избегна обвързването в каквито и да е среди. Отбягвах състудентите си. Събиранията. Груповите проекти. По едно време не познавах почти никой в курса си. Не изпитвах нужда от нови познанства. Липсваха ми старите. Станах наистина антисоциална (още по̀). Понякога не излизах от квартирата си с дни, дори и до магазина. Нямах желание.

Не чаках петък, не чаках събота, не чаках да се видя с някого, не чаках да ми звънне телефонът и да чуя от него гласа на приятелките си: “Биана, пак закъсняваш”. Защото си мечтаех за онова, което в момента нямаше как да имам. И пропусках всичко останало около себе си да се случва, но без моето участие. Превърнах се в безучастен наблюдател на собственото си съществуване. Превърнах се в най-големия си враг. В най-строгия си съдник. В човека, който старателно забиваше пирон след пирон все по-надълбоко в себе си. Бавно и продължително.

Живеех в къща, но нямах дом. Бях около хора, но по-сама от всякога. Броях дните – постоянно. Правех си планове за едно отложено щастие: „Когато се прибера...“.

И ми отне доста време, за да осъзная, че не е само разстоянието – съзнанието е. Много неща е трудно да ги осъзнаеш през призмата на отровеното си съзнание. Сипваш си сам отрова в чашата – дотолкова, че да не те убие, но да те поддържа слаб и неподвижен. Отпиваш. Наздраве!

И продължаваш да пропускаш времето, възможностите и хората около себе си, изгубен в собствения си път. Продължаваш да гледаш стари снимки и да се сещаш за „онези пъти”, когато си се смял с глас до задушаване. Едно далечно време.

А то май не беше чак толкова отдавна?

Всъщност беше. Времето се изнизва по-бързо и от ученик от класна стая след биенето на последния звънец в деня преди лятната ваканция. Докато ти беше и не беше едновременно някъде и дочакваше друго време. Докато не беше на рождения ден на племенницата си. И си обещаваше, че няма да пропуснеш първия ѝ учебен ден за нищо на света.

И нямаше да мога да ви кажа и частица от това, ако не бях се разходила толкова надалеч. Прекалено надалеч. До кътчета от съзнанието си, с които никога не бих се запознала, ако можех да избирам. До най-черното на душата си. С една дума: дъното.

Да си на двадесетина години и да си заклещен в собственото си съзнание, удряйки се с всичка сила в дъното му всяка сутрин, е малко опасно. Да те е страх от това какво още главата ти може да роди, също не е безобидно. Ама въобще.

Знаете ли кое ме накара да продължа напред с вдигната глава?

Всъщност, дори и в самотата си, аз никога не съм била сама. Имам подкрепата на най-невероятното семейство, което никога не спря да вярва в мен, да ме насърчава и мотивира. Имам човек до себе си, който остави живота си в България, за да ме последва чак дотук; за да се превърнем в непоклатима опора един за друг. Имам своите верни приятели. Аз наистина имам всичко. Някой ме чака да се прибера и това е най-прекрасното чувство на света. Не можеш просто да склониш глава и да си кажеш „Отказвам се!“. Можеш да падаш, да ставаш, отново да падаш и пак да се изправяш, но не можеш да се откажеш. Никога. Защото всяко едно издигане от дъното те прави по-силен, отколкото си бил вчера.

Когато се отърсиш от съмненията, страховете и угризенията и когато олекнеш от тежестта им, можеш да продължиш напред. Още по-смело!

Завръщам се към себе си.

Завръщам се. Малко по малко съм все по-близо до себе си. Защото никога не бих била по-сигурна в избора си, ако не бях преминала през всичко това. За някой ще е нищо, за друг – до болка познато. Но всички уроци и всички избори се свеждат до най-важния: да си щастлив.

Мамо, прибирам се вкъщи.

Автор: Биана Гунчева

Биана Гунчева е на 24 г. Израства във Варна и завършва средното си образование в Четвърта езикова гимназия „Фредерик Жолио-Кюри“. Заминава за Великобритания и през 2017 г. придобива бакалавърска степен по медии и комуникации от Birmingham City University. Предстои ѝ да се завърне в България. Биана обожава да чете и да пише от малка. Със „Завръщане към себе си“ тя печели първа награда в конкурса за есе на Reading Planet в две обединяващи теми: „Защо никога не напуснах България“ и „Защо се върнах в България“. Можете да прочетете други нейни текстове в сайта ѝ „Сън в съня“.