От сърце

Синкаво и хладно е септемврийското утро. Есента тихо броди, оглежда дърветата, отбелязва кои първо ще оцвети с палитрата си. Ветрецът подухва край нея, закача се и отбрулва по някое листо, рано приготвило се за път. Влакът чука, трака по релсите, бърза да се изниже през дефилето, да въздъхне на билото и да влети в гарата.

Ширваме поглед от прозорците. Селото пробягва с първите си къщи край линията. Прозира насреща Сакар баир в омара. Когато е такъв, вещае лека промяна на времето. Така зная от баща си. В ниското се е затишило есенно поле. Реколтата е прибрана, а то отпочива и чака плуговете да го приготвят за зимен сън.

Слизаме от влака с дъщеря ми и с наслада дълбоко вдишваме родния въздух. Няма по-чист и по-свеж от него. Столетните липи прошумоляват с обич, радват ни се. Още на гарата едно момиче с червена шапка, посрещнало и изпращащо влака, ни махва с широка усмивка, с обич ни поздравява „Здравейте и добре дошли“. Сърцата ни трепват щастливи.

Спускаме се бавно към центъра на селото. Във въздуха и тук е дъхът на есента. На ранната есен. В гърдите нещо притупва, прималява ти от хубост, нито можеш да спреш насладата, нито да я обясниш. Бисерни паяжинки се носят из въздуха на воля, затрептяват над главата ти и отминават по своя път. Небето е синьо, но меко. Нежно те гали тази синева, не пробожда очите ти лятно.

Влизаме да купим това-онова за вкъщи от селския магазин. Още от вратата ни посрещат възгласи: „Добре сте дошли!“, „Здравей, каке!“, „О, дойдохте си! Ха̀̀ добре дошли!“. Идваме често, не всяка неделя, но през неделя-две. Винаги е така. Радостни, топли гласове на отрудени хора, на млади и стари, поздрави, все едно само нас са чакали.

Години, над 25, пътувам по няколко пъти в месеца при родителите си първо, после при татко, останал самичък, сега - да наглеждам къщите ни. Всеки път: „Здравей, каке!“, „Отиваш ли си, каке? На добър път!“.

Това „Каке“, или „Како Милке“ не идва само от по-младите от мене. Тук това е уважително обръщение, така ти казват всички, дори по-възрастните, дори най-малките, на които може и да съм баба. Казват ти го с обич, а ти се разтапяш. Имам чувството, че цялото село седи и ме чака да си дойда, за да ми каже „Здравей, каке“ и да си отдъхне, че пак сме заедно.

Не, не казвам, че всички хора са добрички като ангелчета, или пък че нямат грижи, или че само аз съм тази, която си идва отнякъде. Не, вероятно към всички се обръщат така, сигурно. Важното е, че тези две думи ми топлят душата, сгряват я, зареждат я със сила. Зная, че някъде, където е бащиният ми дом, има добри хора. Зная, че там, където ми е забит коренът и откъдето съм израсла и разперила клони, все още сокове живот вървят към мене. Виждам как това дава сили и на дъщеря ми.

Излизаме и се спускаме още надолу, към дома. Минувачите не са много и са нарядко.. Старите хора са останали още по-малко. Все така към мене летят поздравите „Здравей каке!“. Навлизаме в махалата и първите мернали ни съседи се провикват със същия поздрав. „Добре дошли, каке. Хвърляйте чантите и елате на кафе, после ще работите.“ „Ако ви трябва нещо, обадете се.“ „Ако ще оставате с преспиване - довечера на пейката, нали знаете!“

Влизаме в двора. Посреща ни дъхът на окосена скоро трева, политат подгонени от вятъра черешови листа, шумоли тихо асмата. Слънцето е огряло лицето на къщата.

„Здравей, каке!“ и спокойствие, наслада, сила, красота.