Здравка Евтимова е българска писателка и преводачка, родена в град Перник. Разказите на Здравка Евтимова са издадени в над 32 страни по света. А през 2015 г. разказът ѝ „Кръв от къртица“ беше включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания. През 2019 г. същият разказ беше включен в учебник за прогимназиите в САЩ.
Произведенията ѝ печелят признания на световни конкурси, г-жа Евтимова е носител и на множество български и международни награди като Националната награда „Христо Г. Данов“ за цялостен принос в книжовната култура и Националната награда „Блага Димитрова“ за произведение на морално-етична тема, писано от жена.
В момента Здравка Евтимова е председател на ПЕН – Център България. И това е само малка част от богатата и вдъхновяваща творческа биография на Здравка Евтимова.
Г-жо Евтимова, в момента темата за свободата в различните ѝ аспекти е много актуална. Какво е за вас свободата, както и свободата на словото?
Свободата е не само пространство, свободата е начин на мислене. Свободата е пътека към по-добри времена. Тази пътека минава през пропасти и обрасли с тръни пустинни места, но в крайна сметка, единствено когато човек е свободен, може да постигне онова, което Вселената е вложила в него. Свободата е едно от най-важните условия талантът на човек не само да се прояви, но да съзрее и да даде плодове. А какви са плодовете на таланта? Те са добри само когато работят в полза на общността.
Ако трупаш само лично за себе си, e жалко, защото използваш свободата по неразумен, неплодотворен начин. Свободата означава постоянно да се развиваш и да работиш с мисълта си за постигане на светла цел.
Това означава да предоставиш своята сила в помощ на хората, които са по-слаби от теб. Хората, които нямат това щастие да са се преборили успешно. Младите, на които им предстои битка. Свободата е необходимо условие човек да победи в битката срещу безчестието!
Превеждате сама разказите и романите си, това голямо предизвикателство ли е? Лесно ли се намират точните думи?
Много ми е трудно, признавам си го, защото, когато пиша, предварително зная, че не го правя нито за пари, нито за да се харесам на някого. Пиша, когато наистина съм много слаба, за мен писането се е превърнало в двигател, в пътека, която ме извежда на свобода от пропастта. Мисля, че и за повечето хора, които работят нещо с голямо желание – точно онова, което обичат, е средството да се спасят от всякакви пречки и окови.
Когато човек е тъжен, трябва да стане рано и да работи много, много, много, защото тъгата е най-големият крадец – тя открадва сърцето и в гърдите ти не остава нищо. Преводът е именно такъв вид труд – спасение. Човек, особено когато работи върху превода на текст на някой приятел – всъщност превежда живот. Опитва се да вложи в превода цялата радост и мъка, тъгата и щастието на автора, който е написал съответното произведение.
Затова преводът е много труден за мен. Проверявам по седем пъти, все си казвам, че може да стане по-добре, и много бавно ми върви. Но пък, от друга страна, на кого да разчитам? Преводът е нещо изключително скъпо, не съм в състояние да си позволя финансови средства, за да помоля някого да преведе написаното от мене. И както се казва: „Сиромах човек, жив дявол“, научава се да свърши работата сам.
Но пък установих и че с колкото повече трудности човек се среща в превода, толкова по-често го навестява радостта. Всяко прецизно намерено съответствие е празник. Така дори да вали дъжд, дори да е много студено, някак се стопляш, пред очите ти просветва. Преводът е и средство да се почувстваш щастлив, дори да нямаш повод за това.
Нощта вашата муза ли е? Какво ви вдъхновява?
Муза е свободното време, което имам, и вероятно с всеки един човек е така. Когато разполага със свободни минути, рядко часове, човек би могъл да разкаже на своя лаптоп онова, което не би споделил с никого другиго. За мен „муза“ е много странна дума, защото, ако имам такава, тя, горката, е изключително претоварена, гладна и жадна скитница.
Само чака да имам час време и бърза да дойде, за да намери подслон при мене. Аз съм ѝ благодарна, че може да ме понася. Да, доста се е намъчила, аз съм човек, който не се огъва твърде лесно, а пък музата, горката, трябва да тича след мен, да ме преследва, да ми крещи – хайде бе, зарежи това, което правиш сега. То е глупаво. Седни до мене да поработим. И аз сядам. По всяко време, независимо дали е нощ, или ден.
Възможно ли е човек да е перфектен, тъй като казвате, че тази дума ви измъчва? Защо?
Смятам, че перфектността наранява онова, до което се докосне. Раната, нанесена от стремежа към перфекционизъм, е много болезнена и може да се лекува само с много, много труд. Миговете, когато човек зърва съвършенството, са толкова редки, че се чувства заслепен и очите го болят дълго след това.
Представям си съвършенството като фар в открито море. Колкото повече се доближаваш до него, всъщност се отклоняваш от курса си – целта, страстта ти е да описваш несъвършения живот по съвършен начин. Такъв стремеж убива. Нека съвършенството наистина е фар, насочващ кораба на пишещия към правдивост и истина, и нека вълните, стихията са измеренията на таланта. Талантът често е жесток, той печели въже на бесило около врата на писателя. Но колко мощно и красиво е написаното от такъв талант!
Съвършенството е мечта и като всяка мечта нека бъде светла, и дано поне веднъж в живота си да я зърнем осъществена. Нека ни превлича напред, да продължаваме да пишем. Да не се страхуваме от въжето на бесилото, което талантът може да хвърли около врата ни.
Да се стремим да достигаме до истината за дните си и днес, и утре, и вдругиден. Непрекъснато да преодоляваме страха да не се изложим. Да приемем, че ако веднъж сме се изложили, то не е провал, то е нещо съвсем нормално. Слабостта е пристанището, от което тръгваме в друга посока, за да търсим отново това съвършенство, за което си струва да се живее.
Как човек създава името си?
Като остави продукта, създаден от човека, да говори вместо него. Тогава продуктът става емблема на неговото име. Никой не е застрахован срещу риска някога да създаде по-слаб продукт. Но нека не се отрича от него, а да го приеме само като междинен етап в работата си. Работата, смислената работа, която носи свобода – тя е и в радостта да се видиш с приятели след тежкия ден.
Да работиш умно, означава, че действаш не само за своя изгода, а плодовете на труда ти носят радост на хората, правят ги по-горди, смели – за да не се огъват в трудните моменти, с каквито животът ни е пълен всеки ден. За да създадеш име, е нужно след болката, след всяко прегъване да имаш човек, за когото да си спомняш с добро. Мисълта за тази личност, споменът за съвместно постигнати успехи или неуспехи, преживени заедно, дават куража да продължиш напред.
Така че част от твоето име е всъщност мисълта за хората, които са част от собствения ти живот. И единствено със създаденото от тебе можеш да превърнеш непознатите в приятели.
Романа „Теб“, върху който работите, е посветен на баща ви Васил и малкия ви син Васко, но казвате, че нещо ви спира да го публикувате. Защо романът е посветен точно на тях и човек трябва ли да вярва в интуицията си?
Посветен е на тях, защото съвсем случайно героят на разказа, без да го мисля – и това му е хубавото – си дойде с името Васко. Така се казва и малкият ми син. Баща ми е Васил. Без да усетя, тези хора изградиха свой дом в романа. Аз не съм ги канила, не съм ги викала. Те пристигнаха и романът стана техен.
Сигурно този роман няма да се казва „Теб“, защото един редактор, на когото безкрайно много вярвам – Красимир Лозанов – каза, че това не е хубаво заглавие. Въпреки всичко то дойде, без да го търся и го обичам. Но аз никога не мога да създавам добри заглавия и вярвам на усета на хората, с които работя. Не съм човек, който се запъва за нещо.
Така например си спомням за един от романите си, публикуван в САЩ, „Една и съща река“. Моят издател Марк Естрин заяви – „Заглавието не е хубаво, не отразява вложеното от тебе в целия роман“. Забавихме издаването с цели три месеца заради този проблем. Той искаше да кръстим романа “Брега на Струма”, но на мене не ми допадна. Той не е идвал да види какъв разкошен е брегът на Струма, той искаше да заснеме изсъхналия бряг на реката.
Накрая аз прочетох едно наистина красиво стихотворение на Силвия Недкова, „Човекът от отсрещната страна“, в което имаше стих, „Той се усмихва в сряда“. Марк Естрин, философ и музикант, ми писа – „Това е то!“, и вече имахме заглавие ‘Може да се усмихваш в сряда”. Със светла радост преведох на английски стихотворението на Силвия Недкова. А сега още не се знае какво заглавие ще получи романът „Теб“.
А да очакваме ли романа скоро?
Човек никога не знае с издаването на книги. По-добре да се надява, отколкото надеждата да го изостави насред път. Аз имам един от най-верните приятели в живота си – Божана Апостолова, издателката на “Жанет 45”. За мене тя е не просто издател, тя е по-голямата ми сестра, по-умната, по-опитната. Наистина е такава. Красимир Лозанов е един човек с хубаво чувство към думите. Внимателно следи причинно-следствените връзки.
Вече признах – пиша, когато имам време, или през нощта, или много рано сутрин, докато другите вкъщи спят. Поглеждам какво е времето навън и то отива в романа, а пък книгата я пишеш две-три години. Не е възможно действието вчера да се е развивало през пролетта, а днес изведнъж е дошла есента. Красимир Лозанов забелязва всичко това. Много достоен редактор.
Предизвикателство ли е да сте председател на ПЕН – Център България? Съвсем скоро, в навечерието на 95-годишния юбилей на центъра, беше публикувана антологията „Гласове от българския ПЕН“, какви други задачи сте си поставили като председател?
Първо да кажем, че дейността ни в ПЕН – Център България се основава изцяло на доброволни начела. Не разполагаме с финансиране, никой от членовете на ПЕН не получава каквото и да било възнаграждение за членството си в нашия Център – нито председателят, нито пък мощният двигател на нашето обединение, Анжела Димчева, секретарят на ПЕН България.
Тя работи с огромна жар и носи много от ежедневното натоварване на нашата дейност. Работим с всички членове на ПЕН, които са много талантливи хора, творци с различни гледни точки, различни политически убеждения и различна насоченост на техния духовен строй. Това е и мащабно предизвикателство, но и искряща радост.
Никога не е скучно на събранията на ПЕН. Във всеки момент всички членове на нашата организация са осведомени за постиженията на своите колеги – кой коя нова книга е издал, каква литературна награда е спечелил. Радвахме се, когато Георги Господинов получи наградата „Стрега“. Информация за публикациите в различни страни на книги, написани от наши членове, в рамките на секунди стига до всеки един от нас. Знаем кой какво е постигнал. Онова, което ни прави общност, е възможността да се радваме на постиженията на другия.
Наистина, една от основните задачи на ПЕН е да превръщаме литературата в единна обменна валута в цял свят. Да се радваме на постиженията на писателите от петте континента.
От друга страна, еднаква по тежест и стойност задача на ПЕН е да се бори за хора на перото –- поети, писатели, журналисти, които са преследвани заради техните възгледи от различни институции, от правителствата на различни държави. Нашият стремеж е да работим активно в тези две посоки и занапред.
Вече празнувахме 95-та годишнина от създаването на ПЕН – Център България. Той е създаден през 1926 година от професор Иван Шишманов, само 5 години след създаването на ПЕН Интернешънъл в Лондон през 1921 година с председател Джон Голсуърти. Така че има за какво да работим и се гордеем, че към ПЕН Център България се проявява висок интерес. Хора с утвърдени имена, вдъхновени от дейността ни, се обръщат за членство при нас.
Това не може да не ни радва. Радват ни и контактите, които имаме с различни ПЕН центрове от света. Щастливи сме с нашата Антология, посветена на 95-годишнината, която се казва „Гласове на българския ПЕН“, в нея участват 48 от нашите членове. Така че наистина имаме и радост, и сме изправени пред предизвикателства, понякога и разногласия между нас.
Те полека се превръщат в гориво, позволяващо ни да постигнем единомислие по наистина важните въпроси. Възприели сме принципа – никой не се крие зад логото на ПЕН – когато пишем декларация в подкрепа на някой писател, каквато беше декларацията в подкрепа на Навални, всеки застана открито с името и подписа под текста на декларацията. Ние бяхме първият ПЕН Център от 102 ПЕН центъра в света, който изпрати такава декларация. Впоследствие получихме благодарност от Централата на ПЕН Интернешънъл в Лондон.
Финансирането на ПЕН – Центъра от кого зависи?
Във всяка една от страните, където има ПЕН центрове, финансирането е организирано по различни начини. Сега разговарях с колегите от ПЕН центъра в Хърватия, те споделиха, че получават финансиране от община Загреб, както и от Министерството на културата. Но това не е огромно по мащаби финансиране, то просто е достатъчно добро финансиране в рамките на всеки месец, така че те могат често да организират литературни прояви.
Ние също организираме представяния в България, когато все още не се бе разпространила пандемията. И сега, до октомври 2021 г. имахме 7 представяния. Тук бихме искали да кажем едно голямо и светло „Благодаря!“ на Софийска градска библиотека и специално на нейния директор г-жа Цинзова, която винаги безплатно ни предоставя зали за провеждането на нашите събития.
На наше разположение беше и American Corner, където проведохме честването на 95-ата годишнина от основаването на ПЕН България и направихме представянето на антологията „Гласове от Българския ПЕН“. Получихме 4000 лева финансова подкрепа от Министерството на културата, в лицето на зам.-министър г-жа Амелия Гешева. Тази сума оползотворихме напълно прозрачно – колко струва самото публикуване, редакцията, съставителството – всичко е отчетено до стотинка.
Какво ще пожелаете на читателите ни?
В тези наистина трудни и изпълнени с предизвикателства времена пожелавам на всички хора по света, на всички хора в България и на близките, и на познатите си, и на тези, които не познавам, на първо място да бъдат здрави!
Нека здравето е стабилната основа, върху която да изграждаме своето лично щастие, да намираме в себе си съчувствие към онези, които не са така честити като нас, да можем да си подаваме ръка в трудните мигове. И нека здравето е оная пътека, по която България ще достигне до по-щедро бъдеще, по-спокойни дни и достоен живот.
Заглавна снимка: студио КАРЕ за dir.bg
Снимка в статия: duma.bg
