Вече сме в средата на юни, така че започвам с „разхлаждащите дестинации”. Точно такава е „Трънската екопътека”, преминаваща през живописното ждрело на река Ерма. Намира се на 75 км. от София и на 3 км. от град Трън. Времето за изминаването ѝ е около два часа.
Трън носи облика на типичния малък град – чаровен със своята скромност. Минавам покрай хотел „Ерма”, след това по моста. Следвам кафява табела с надпис „Трънска екопътека”. Стигам до паркинг. За съжаление всички сенки са заети, затова волю-неволю паркирам на слънце.
Виждам началото на екопътеката, която се изкачва срещу течението на реката. Покрай бреговете ѝ са сковани дървени беседки и кътове за хранене. Ако сте романтици, може да се настаните направо върху тревата. 
Малко след първия дървен мост, стигам до зейнал в скалата тунел. Историята му започва през Втората световна война. Тогава германците решават оттук да минава теснолинейка. С нейна помощ щели да пренасят бойно снаряжение, танкове и войници, за да атакуват сърбите. Войната обаче свършва, теснолинейка няма, но тунелът остава. Знам, че след него има отбивка, която води надолу към реката. Въпреки това я подминавам.
Скоро излизам от ждрелото, но любопитството ми ме води напред. Стигам до паднал в реката метален мост. Никак не ми се спира дотук, затова навивам крачоли, събувам обувки и нагазвам в реката. Водата е режещо студена. Камъните под краката ми се хлъзгат. В средата става по-дълбоко от предвиденото и намокрям уж навитите крачоли. Метър преди финала залитам, но балансирайки с обувки в ръце, стигам невредима до брега.
Докато се суша на слънце, на отсрещния бряг, минава един рибар. Питам го дали пътят пред мен води в Трън.
– Не води. И ако продължиш още малко, ще влезеш в Сърбия. Да знаеш, че има и граничари.
Май е време да потърся истинската отбивка за „Трънската екопътека”. На връщане, малко преди тунела, виждам прословутата табела. Спускам се по импровизираните стъпала, които се преплитат с корени на вековни дървета. Стигам до още един дървен мост. Той свързва двете скали на ждрелото, които сякаш искат да се докоснат.
Пътеката се вие по скалата. На места се изкачвам на четири крака или се подпирам на най-близкото дърво. Изведнъж ми се струва, че пътят свършва, но после дирята му става по-отчетлива. Както казва един известен спортист „Продължаваме напред!”.
От върха се вижда паркингът и краят на моята разходка. Слизам бавно, а погледът ми следва извивките на планината. Небето прилича на току-що опъната постеля. Събирам последни глътки свежест, преди да се върна в кипящия град.
ВИЖТЕ ОЩЕ: КАКВИ ТАЙНИ ПАЗИ ЗЕМЕНСКИЯТ МАНАСТИР „СВЕТИ ЙОАН БОГОСЛОВ“
