"Ами за татко? Той напоследък само работи. Вчера даже каза, че нямал време да си мечтае.
(…)
След малко мечокът се върна с висок, тумбест буркан, на който пишеше: "Компот от мечти". Бурканът беше разграфен на нива.
– Този буркан измерва нивото на мечтите. (…) Вътре си слагаш мечтите и, ако забележиш, че са под критичния минимум…, това не е здравословно."
Освен че не мога да се оплача от липса на вдъхновение (само понякога се притеснявам да не стане като с хората, които улавят всички късчета вдъхновение едновременно, Тери Пратчет ме е предупредил!), не мога да се оплача и от синхронизацията на Вселената – от известно време се каня да напиша нещо като продължание на А ти какъв искаш да станеш като пораснеш и постът на Петя Кокудева ме намери в точния момент! Вместо да довърша останалите работни задачи, които бях започнала, изтичах (буквално!) до стаята на сина ми и започнах да ровя за книгата "Изобретенията на мечока Дърабъра" – те са много и все хубави, но днес ще се спра конкретно на Компот от мечти.
Първоначалното вдъхновение за текста обаче беше това:
Предишната ми статия донякъде се основаваше да дете, което като порасне иска да стане "розова поничка, поръсена с цветни захарни пръчици". Тази започна с детето, което няма нужда да слуша в час, защото иска да стане ананас. Историята продължи с една моя детска работилничка, на която питах децата какви искат да станат като пораснат и се очаровах, че имаха не по една, а минумум по три мечти, включително "медицински брат", което е голяма рядкост! И понеже Вселената не спира да ме замеря, с Игинатота отидохме да гледаме "Аз, проклетникът" 4, където Агнес не просто има коза-еднорог, но и заедно водят подкаст – е, ако това не е да живееш мечтите си, не знам какво е. Така стигаме до настоящия момент и първия (а може би и последен, кой знае) извод в тази статия:
и да подминавате знаците, те няма да ви подминат (а само ще продължат да се трупат).
Какъв искаш да станеш като пораснеш (всеки ден)
Ако животът е движение (а той е), от един момент до следващия ние се променяме. В повечето случаи незабележимо, но когато моментите се натрупат, промяната става осезаема. Вчерашното ни призвание може да не кара сърцето ни днес да бие така силно. А може и все още да е нашата страст, но да сме открили и нова. И нова. И нова. Знам за какво говоря, защото съм от хората, които трупат умения и професии без да са склонни да се откажат от предишните. И как да го направя след като Вселената продължава да ме замеря с късчета вдъхновение и няма намерение да спира?!
Обичаш ли работата си?
Аз обичам моята. Харесвам и другата си работа. И третата си работа (която е изцяло благотворителност, но също така е и изцяло работа). И преди около два месеца реших, че искам четвърта. Сигурно си мислите, че съм луда, а дори не съм ви споделила, че в бъдеще мечтая за пета… Защо? Не е за пари след като един приятел твърде, че имам афинитет към НЕправенето на пари (за жалост донякъде е вярно).
Но нищо (НИЩО*) не може да се сравни с това да работиш нещата, които те правят истински щастлив. Нещата, в които гориш, опитвайки се да не прегаряш и да палиш другите. И всеки ден това ме води до мен самата.
Хората си мислят, че веднъж намерил призванието си (защото си успял да го познаеш по чувството за правилност, което носи!) – това е. Животът ти се нарежда, има някаква предвидимост.
Но кой е казал, че призванието задължително е в единствено число?
И ако всяка сутрин е ново начало, тя е и ново търсене (и намиране). Обичам ли това, което правя, как мога да го правя по-добре? Ако не го обичам (или поне харесвам), с какво искам да се занимавам и как да стигна до там? Наскоро се присъединих към "социалната мрежа за професионалисти" LinkedIn и макар че имах няколко причини най-после да се реша на тази крачка, едно от нещата, което исках да видя е как изглеждат въпросните професионалисти. За около седмица разбрах, че *изглежда* всички обожават да работят, постоянно усъвършенстват уменията си (валят курсове и сертификати!) и обичат да се снимат в подобни пози със скръстени ръце (готови за още работа?). В което няма нищо лошо, разбира се – сигурна съм, че всичко това си има обяснения в алгоритми и специфичен маркетинг. НО.
Истина ли е всичко това? И защо все още така боготворим вечния "hustle"?
Толкова бързаме, защото имаме усещането, че ако изостанем, светът ще продължи без нас (което е така) и повече няма да можем да го настигнем. Толкова бързаме, че нямаме време да се запитаме какви искаме да станем като пораснем. Защото всеки ден растем и утре ще сме различни от днес, от миналата година и ще е минало 10-сертификата-време без да усетим.
Може би ставаме по-добри професионалисти, може би наистина харесваме работата си, надявам се да е така. Но има още. Има друга работа, има (не)възможни професии. Има нови хоризонти и неща, които можем да правим и нямат нищо общо с живота ни дотук. Има още. Има мечти. В буркани, в шишета, под възглавници, падащи от небето или в комина, скрити в ъгъла или под леглото. Чакащи, дебнещи, тайни и явни.
Мечти, които сме изпълнили и мечти, за които сме забравили. Мечти, които са излезли от буркана и повече не сме го допълнили. Мечти, които ни чакат. Мечти за мечтаене – мънички мечти и грамадански (любимата дума на сина ми!) мечти, мечтища и мечтички (в този текст има много референции към худжествената литература, който ги хване, получава една бонус мечта от мен!). Имаме един живот за всичко това и аз отказвам да го прекарам изцяло в писане на имейли (знам, че има ChatGPT, който също трябва да редактирам все пак), "даване на стойност" (остана ли кой да я вземе?) и "работа, работа, работа". Казвам го с ясното съзнание, че животът и работИте ми отдавна са се сплели на плитка. Хубавото е, че от време на време като ги разплета имам къдрава коса.
P.S. Уточнявам – "нищо" за мен на този етап, доколкото ми обясниха вчера на една пейка в парка, различно е, ако имаш кредити в множествено число.
Искрено ваша,
Мечтислава
Заглавна илюстрация: Ина Кьорова
