Знаете ли кое е нещото, което кара много хора като мен да се съмняват в себе си? Фактът, че не знаем дали останалите наистина искат нещата, които казват, че искат и дали живеят живота, който сами са избрали. И с порастването и възрастта все по-често разбираме, че много неща са просто добре поддържана илюзия. Че щастливите семейства често не са толкова щастливи. Че къщите и апартаментите, придобити с огромни кредити, в много случаи не правят дом. Че детето, което толкова сме искали, не е спасило връзката ни. Че “сигурната” работа се е оказала капан за мечтите ни. Че компромисите не са пътят към щастието. Че колкото по-свободни сме на теория, толкова повече не знаем какво да правим със себе си на практика.
Не казвам, че никой не е свободен. Казвам, че това, което се предполага да искаме може да се окаже много различно от това, което действително желаем.
Не казвам, че никой не е щастлив. Казвам, че щастието може да не е там, където са ни обяснявали да го търсим.
Не казвам, че всичко е лъжа. Казвам, че много неща са добре курирана проекция на чужда концепция, подредена от нас.
И сега нямам търпение някой да коментира как:
а) си нямам друга работа и затова толкова ги мисля нещата (макар че да мисля е основната ми работа) – дядо ми не е имал време за такива глупости, защото е бил зает да свързва двата края и не се е оплаквал (все едно е имало на кого);
б) в Сомалия децата гладуват, а аз съм седнала да разтягам локуми (вместо да ги пратя на децата в Сомалия, нали);
в) просто съм в екзистенциална криза – той вече животът е една продължителна и сякаш безкрайна криза.
А ако не е вярно?
Ако всичко, което си мислим, всички въпроси, които си задаваме са съвсем нормални? Ако цял живот сме искали неща, които всъщност не са били за нас? Ако всичките ни желания, нужди, мечти и стремежи са били чужди? Ако сме стигнали точно където се очаква и не сме щастливи? Готови ли сте да започнете отначало? Ще търсите ли отговорите или “няма за кога”? Ще смените ли работата, партньора, мястото, живота си? Страх ли ви е? Или вече спряхте да четете, защото ви стана неудобно?
А може би наистина винаги сте искали точно това, което имате сега, работили сте за него и е време да се наслаждавате на постигнатото? Радвате ли се? Тогава и аз се радвам за вас. Защото колкото повече хора виждаме, които живеят живота на мечтите си (своите, не чуждите), толкова по-лесно ще е за всички останали. А аз съм и от едните и от другите, защото поянкога е много трудно да различим кои кои са.
Добрата новина е, че наистина има хора, които живеят точно както искат. И те рядко ще дойдат да ни обяснят, че животът трябва да е един-какъв-си. Защото не трябва. Пиша това за всеки, който си е мислел, че нещо не му е наред. Че всички други са разгадали смисъла на съществуването си, докато вие се лутате в лабиринт, от който не знаете как да излезете. А лабиринтът се оказва чужд и накъдето и да тръгнете, на всяка крачка има поне по един човек, който ви (про)дава следващата инструкция, следващия съвет, следващата следа, която ще ви отведе в правилната посока. Лошото е, че докато стигнете изхода животът ви ще е минал. Хубавото е, че няма нужда да е така.
Защото нямате нужда от лайф коуч, нямате нужда от специални упътвания, нямате нужда от това някой да ви казва какво искате и откъде може да си го купите (дали с време, с пари, с внимание или с ресурс, който така или иначе “не ви трябва”), дори да е на много изгодна промоция. В свят, в който вниманието се задържа секунди (ако имаме късмет) и всички се надвикват, за да можете евентуално да ги чуете и валидирате, е време да се самовалидирате. Този текст няма да ви помогне особено, защото от една страна не иска, а от друга не може. От трета го пише жена, която вярва, че котката ѝ е единственият ментор и role model, от който трябва да се учи – тоест не може да ми имате доверие. Даже ви насърчавам да не ми вярвате. Обаче е време да почнете да вярвате на себе си. Да седнете, да прекарате време насаме с мислите си и да прецените колко ви е (дис)комфортно.
Но кой има време да седи и да мисли заради самото мислене?! Това само някой, който се занимава с нещо толкова вехто като писане в ерата на AI и Chatgpt може да го очаква от хората. Защото писането и четенето (те все пак са свързани) са отживелица и с тях си отива и мисленето. Много по-лесно е да делегираме всичко и някой друг да ни казва как да живеем, какво да искаме. Друг да прави всичко вместо нас, но също така да ни уверява, че то е за добро, защото животът трябва да е все по-лесен.
Всичко трябва да е опростено – от онлайн пазаруването до философстването.
В същото време обаче информацията ни залива 24/7, развили сме страх от телефоните си и интеракциите между хората са на минимум.
Изговаряме по-малко думи отпреди (пазим си ги за поводи или пък за отвъдното?), четем повече от всякога (имейли, съобщения, постове), но все по-рядко посягаме към комплексни текстове и книги, които изискват време, внимание, МИСЛЕНЕ и разбиране. Правим по-малко секс, но пък споделяме желанията си с машини, можем да сме навсякъде, но най-често се оказваме в интернет (което в крайна сметка е никъде).
Гледаме с насмешка на тези, които все още са ентусиазирани от това, че слънцето си пробива път през листата на дърветата и се питат наистина ли трябва да работят докато умрат. Да сме nonchalant и да не ни пука е ултиматният статус, защото апатията е безопасна (дали?).
Почивката се превръща в бунт, защото всички трябва да сме продуктивни, да изкараме още един сертификат, да оптимизираме времето си, да бъдем за пример и да докажем, че можем всичко (особено ако сме жени!), защото сме силни и независими, но на каква цена?
Продаваме здравето си, продаваме времето и вниманието си за евтин допамин и се правим, че всичко това е нормално и WE MADE IT. Кой от кой по-успешен гуру ще ни обясни, че какъвто и проблем да имаме, той има решение в 5 прости стъпки:
- Поеми лична отговорност (но също слушай какво ти пее радиото);
- Постави си ясни цели (каквото и да значи това);
- Изгради добри навици (още!още!);
- Управлявай времето си (любимото ми е “всеки има 24 часа”);
- Учи постоянно (нo от клипчета, подкасти и резюмета на резюметата, защото точка 4).
Някъде там се намесват и биохакерите да ни обяснят за съня, протеина и другите важни важности. Вижте само с една статия колко време ви спестих!
Изводът е, че сме си добре. Просто не пием достатъчно вода и скоро не сме ходили на почивка (най-вероятно и двете са верни). Стига никога да не се замисляме за нищо (особено за това, че един ден ще умрем), ще продължим да живеем ако не щастливо, то със сигурност блажено. Ами ако не можем? Ако сте като мен?
Ако си задавате купища въпроси, защото мозъкът ви отказва да приеме евтините фокуси за истинска магия?
Тогава, тогава…
Тогава в един момент ще осъзнаете, че не е криза, а път към себе си. Че всичко е било обрасло с бурени и е време да разчистите. И че пътеката може би криволичи повече отколкото сте предполагали и в крайна сметка не води там, където са ви казали, че води. Че дори да стигнете до гърнето със златото, всъщност нищо не може да си купите с него. Че в крайна сметка всичко, с което се раждаме сме самите ние и всичко, с което умираме сме пак ние плюс всички преживявания и спомени, които са ни направили човека в края на пътя. И ще е много тъжно да се окаже, че сме живели живот, приемайки за наша чуждата идея за щастие. Но може би вие сте от другите. Надявам се да сте.
📩 Абонирай се за бюлетина на Успелите
Получавай най-вдъхновяващите истории от България директно на имейла си.
