Свободни

Асен Великов е роден в град Левски, но живее в София. Някак подходящо ми се струва, когато човек, който така милее за родината е роден в град с толкова патриотично име. Като ученик посвещава голяма част от времето си на народните танци, свири на цигулка и мандолина. Завършва текстилно инженерство в Техническия университет в София. От 2000-та година (отново) има малка семейна фирма за производство на пуловери. Щастливо женен е с 3 деца.

Голямата страст на Асен и поводът за днешното интервю са фотографията и българският фолклор. Изложбата му "Различната България" за 1 година е обиколила 24 места. Ходенето по събори го е научило да улавя момента - нещо, което може да се забележи във всичките му фотографии. Асен не само мечтае да възродим българския дух чрез фолклора, но и работи усилено по въпроса, защото за него той е визитната картичка на България. Повече за вярата в традициите и как да ги пренесем в бъдещето, чуйте от самия него.

Как се запали по българския фолклор толкова много?

Не беше изведнъж и може би не беше случайно. Като ученик играех народни хора в училищния танцов състав. Свирех на мандолина, посещавах кръжоци, а през ваканцията помагах на майка ми да тъчем черги и китеници.

Снимам от студент с известни периоди на застой, но с навлизането на дигиталните камери започнах отново по-сериозно да снимам. Минах през пейзажи, птици, улична фотография до една случайна покана да отразя Лазаровден в Бистрица. И понеже ей го къде е Бистрица отидох и снимах. И ми хареса. По-важното и по- хубавото обаче беше, че и на бистричани им харесаха снимките и така посетих последвалия празник на Бистрица и видях повече носии, повече танци, повече хора облечени празнично с носиите си.

След една "Старчевата" в Разлог, видях и другите народни обичаи и празници в народен стил. Въпреки че не за пръв път бях там, вече по друг начин гледах на тези празненства. И така дойде съборът, който преобърна изцяло начина ми на снимане. На Събор „Лудогорие“ присъствах на уникална етно сватба на Виктория и Денислав Деневи. Пламъкът от Бистрица вече беше буен огън. От този събор, от тази незабравима сватба, започна моето увлечение по фотографиране, но по-важно и по изживяване, на българските традиции.

Фотографията за теб е хоби, какво ти дава тя?

Да. Фотографията ми е хоби и ми дава емоцията от възможността да уловиш мига, да предадеш чувствата без да говориш. Не просто да щракаш. Освен това, тя ми дава възможност да си почина от работната седмица, от проблемите в производството, от стреса, в който сме били заради кризата или заради криворазбраната демокрация.

Какво виждаш през обектива, когато си на някой събор?

Винаги съм се стремял да запечатам красотата около мен. Тя не е само в красивите ни деца, моми и момци, не е и само в красивите дрехи, в които и чрез които всеки се стреми да изглежда прекрасно. Красотата е в отношенията, в чувствата, в докосванията, целувките, ако щете. Защото на тези събори хората идват, за да се веселят с най-близките си и емоциите се отприщват. И както казах, има радостни общувания, народни хора, песни, близост, топлина. Все неща, които се стремя да запечатам и да съхраня в най-чистия им вид.

Как избираш моментите, които да запечаташ, какво те привлича?

Не избирам моментите. И преди фолклора фотоапаратът винаги ми е бил под ръка. Виждам нещо и веднага го снимам. Първично, без да се замислям. Има моменти, които не ти позволяват да мислиш и разсъждаваш. Залитнеш ли, моментът вече е отлетял. Имал съм случаи да карам кола и щом видя нещо, което ми харесва, спирам и снимам. Семейството ми дотолкова е свикнало с тези мои "странности", че не му прави впечатление и колкото и да бързаме занякъде, не съм получавал упреци. Има го и момента останал от "птичарския етап" на снимане, да съм нащрек. А по съборите това ми помага да улавям почти всичко, което се случва около мен.

Как гледаме на родния фолклор ние, българите? Важен ли е за нас и какво място заема в живота ни по твои наблюдения?

За мен е важен фолклорът. Не само емоционално. То е вътрешно усещане, което трябва да съхраним. Всички знаем, колко е бил полезен през годините на робство, за да остане паметта, да не се претопим, да се съхраним, да оцелеем. Сега като ходя по събори и фестивали, няма как да не ми направи впечатление, че танцуващите народни хора са предимно стройни и активни. Те нямат нужда от модерните фитнес и подобни нему упражнения. Наблюдавам, че заема важно място в живота, както на активно играещите, пеещите, актьорстващите по възстановки на важни събития и битки от нашата история, така и всички нас, които доскоро не сме се докосвали до фолклора било заради работа, било заради други ангажименти.

Например наблюдавах на Рожен 2015 как на събора 1/3 бяха с носии, а другите 2/3 бяха дошли с ежедневни дрехи. На следващия ден беше обратното. Половината вече имаха, ако не носия, то поне риза с пояс. На третия ден почти нямаше „цивилни“, освен преминаващи туристи дошли да видят какво става.

Сякаш наблюдаваме възраждане на фолклора в последно време, на какво се дължи това според теб и може ли да има момент на пресищане?

Възраждане има. Не само го усещам, но и го виждам. На първото ми снимане 2014 в Бистрица бяхме двама фотографи. Последния път не можах да се вредя да снимам от фотографи. Бяхме повече от лазарките. Така е и по съборите. И това е добре. Всеки един от нас, по един или друг начин, популяризира и поне малко спомага да се види и чуе за фолклора ни. Има региони като Рило-Пиринския край, като Родопите, като Шоплука, които винаги са тачили и са празнували по старинните си обичаи. Предполагам, че и в другите етнографски области са се спазвали традициите, но в последните 3 години аз усещам бум.

В момента, в който българомразци и дежурните предатели на високи постове се опитват да пренапишат историята, хората като че ли се мобилизират да възродят и съживят и областите, които досега по-плахо са се включвали в този процес на пробуждане. Пресищане не вярвам да стане. Просто хората ще се събират освен на големите знакови събори и на местните в региона. Така фолклорът и етно културата ще стигнат и до места, където са били позабравени.

Как можем да използваме родния фолклор, за да рекламираме България? Има ли интерес от страна на държавата за нещо подобно?

Няма или поне аз не се сещам за по-добра реклама на България от фолклора. Неслучайно и мотото ми беше „Красотата на нашия фолклор е визитната картичка на България“. Не искам да сме известни само като евтина дестинация, като държава, която подарява ресурсите си на безценица на чужди компании. Първата ми изложба беше на летище Варна точно в зоната на пристигащите на почивка чужденци, за да видят каква красота има в България. Последва и летище Бургас. В началото на туристическия сезон с помощта на Людмила Младенова от Сити Инфо гид успяхме поне малко да рекламираме „Различната България“. Тази, която си е нашата, но досега малко встрани от новините и рекламите. Мисля, че вече не е встрани.

Kакво искаш да кажеш на нашите читатели в България, а и в чужбина?

Аз съм позитивен човек и ще се радвам всички да сме позитивни. За да има положителна промяна трябва да сме такива. Пожелавам на всички читатели у нас и извън България да се стремят да съхранят фолклора и българщината. Аз съм щастлив, че с моите снимки докосвам български сърца в цял свят. Не съм го вярвал, не съм се надявал, не съм го мислел дори.

Един мой японски приятел каза това лято думи, които не искам да се сбъдват. И по-точно: „Ще дойде време да търсите фолклора си в чужбина“. Не искам да се сбъдват!!!

Иска ми се българите зад граница да намерят време да дойдат до България, но не само да отидат до морето, а да се срещнат с хора като Ивайло Шопски и пътуващото му читалище „Бащино огнище“. Да научат от него защо трябва да се гордеят, че са българи.

Да видят как един Никола Рахнев се е нагърбил да сади гори с помощта на ентусиасти, защото олигарсите се чудят само как да секат и убиват екосистемите.

С Арман Саркисян, който променя рифовете по Черноморието по негови зелени бизнес идеи и иновации.

Иска ми се да ги призова като Весела Бонева „Елате си“, за да възродим България и да не се налага да плачат на „Я кажи ми облаче ле бяло“.

Не е много, а колко е ценно!

Има много българи, които носят в сърцето си любовта към родината, но са зад граница. Имаш ли специална връзка с тях? Моля, сподели нещо конкретно.

За моя огромна изненада, много мои снимки излязоха от пределите на България чрез социалните мрежи и достигнаха до емигранти и изселнически общности далече във всички посоки на планетата. Пишат ми и ме следват българи от Западна Европа, Азия, Северна и Южна Америка, Австралия.

Интересно ми беше когато влязох във връзка с трето поколение българи от Аржентина. Не само, че не са забравили Родината, но и възпитават децата си в любов към България. Имат Ансамбъл „Седянка“, обикалят Америките и разнасят българския фолклор навсякъде. Част от тях ще дойдат лятото на 2018 година в България да видят Родината на дедите си емигрирали след Първата световна война. Ще учат български език и ще посещават репетиции на Ансамбъл „На мегдана“, за което съм много благодарен на Даниел Костов и ръководството на състава. Много любов и топлина изпитвам обаче към нашите братя и сестри израснали в Бесарабия, но обичащи България повече от много родени и израснали у нас българи. Зададох си въпроса: Какво значи думата Родина?

От деца знаем, че това е земята, на която сме се родили, където е нашият Род, нашите Родители, нашите Роднини .....

До момента, в който се запознах с няколко бесарабски българи, които не са се родили на наша земя. Нито техните Родители, нито техните Роднини. Просто пра-пра дядовците и пра-пра бабите са избягали от турските кланета и от насилствено потурчване през 17-18 век. Тези българи от Бесарабия, Банат, Крим и до ден днешен мечтаят и копнеят да се върнат в праРодината.

Колкото и странно да звучи, ние учим история, география, минало, настояще, но трябва да се срещнеш и да разговаряш с тези българи, за да усетиш колко блян и колко свян има в изговарянето на "пак у нас", "в Родината", "видяхме Шипка", "видяхме Батак"...

Настръхвах всеки пък като ги чувам.
Настръхвам всеки път когато се сещам.
Настръхвам и сега...

Много исках и там да гостуваме заедно с Люси Младенова и с изложбата „Различната България“, но някак си не се получи контакта и комуникацията с нашето представителство в Молдовска Бесарабия.

Поддържам и много приятелска и топла връзка с един от Лондонските състави „Малките приятели“ с ръководители Таня Петрова и Петко Праматаров, които ме поканиха това лято на техен събор в Лондон. След като се бях наслушал как българите забравят за Родината след като емигрират, убедих се на място при тях, че всичко това е лъжа и нечия манипулация. Родината не е излизала за миг от сърцата им. Копнеят да се върнат и ще се върнат. Рано или късно вярвам, че ще го направят. А тези, които забравят и плюят България, те и у нас си го правеха, и навън се отричат от корена си. Те в историята ще останат безименни и безродни.

Снимки: Фейсбук профил на Асен Великов

Ако материалът Ви е харесал, то можете да прочетете повече за Асен в сайта на моята кауза svobodni.bg. 

Патрик Смитьойс