Свободни

Омръзнало ли Ви е от кух патриотизъм? Днес искам да Ви запозная с Ивайло Шопски. Той е пример за това, че "дела трябват, а не думи". И вместо да чака някой друг да подеме инициативата, Ивайло поставя началото на една истински родолюбива инициатива. Той успява чрез положителните примери от българската история да възпитава младежите, че България – това сме ние и от нас зависи да променим средата си, за да заживеем по-добре. 

Като родител, на Ивайло му е писнало да наблюдава как в училищата историята на България се изкривява, как децата вече не се учат на никакви ценности и как всяка година все по-силно се срутва вътрешното усещане за дълг, респект, морал и дисциплина при младежите.

Вдъхновен от думите на Апостола, Ивайло купува 50-местен автобус от Германия и след един месец къртене и боядисване, Пътуващото читалище е готово. Автобусът е музей без аналог в света. Музей за Българската история и култура. Ивайло стопанисва и детски лагер “Бащино огнище” в Боровец. Но вместо да продължавам да Ви разказвам за този съвременен хайдутин, прочетете повече от самия него...

Какво те провокира да направиш Пътуващото читалище?

В интерес на истината това е най-често задаваният въпрос през живота ми (смее се). Често пъти съм казвал, че самата мотивация да се направи пътуващото читалище е съвсем различна от причината. Мотивацията като цяло е желанието ми по някакъв начин да допринеса за обществото и да променя средата, в която живея в положителна насока. Аз смятам, че когато на човек нещо не му харесва той трябва да действа и да го промени, а не да чака някой да дойде, да обвинява държавата или съседа.

Причината да реша да направя пътуващото читалище е резултат на почти едногодишни разсъждения защо читалищата, които едно време са били средище на култура, просвета и там се е случвал обществения живот и са се събирали будните хора, са останали просто едни сгради, които са доста пасивни и техните функции са замрели. Разбира се, с известни изключения, защото на места все още има хора, които поддържат тяхната дейност жива. Прецених, че щом хората не ходят при читалището, то едно читалище може да отиде при тях - наш ред е да успеем да запалим в тях искрата, за да се обърнат към културата.

Българите сякаш гледат назад към историята си с утеха и носталгия за по-добри времена, а не за да търсят вдъхновение за бъдещето. Как можем да променим тази нагласа?

Историята ни е нужна много, за да вземаме добър пример и да се учим от нея. Ние не трябва да залитаме по някакви носталгии към миналото, а да вземем добър пример и да градим. Нашите деди са изградили тази държава, след това по време на пет века робство са ни завещали и съхранили една богата култура и фолклор. Успели са да съхранят нашата народност и писменост. Те са свършили трудното. Ние имаме по-лесната задача – да пазим това, което ни е оставено от тях и ако можем да го надградим. Историята трябва да се познава и да търсим в нея упование и поводи за гордост и поуки, но ние трябва да се стараем да направим нещо повече в посока надграждане.

Какво е лагерът “Бащино огнище” и каква е неговата цел? Смяташ ли, че може други хора да последват примера ти и идеята да се разрасне?

Ще започна с малко предистория. Миналата година по време на обиколката ми с пътуващото читалище в 64 града в България разбрах, че има ученически лагер, в който участват наши сънародници от Западните покрайнини. Поинтересувах се кой отговаря и разбрах, че ученическите лагери у нас са под шапката на едно държавно дружество към МОН. Свързах се с тях с идеята да посетя и да разкажа на децата във въпросния лагер за българската история, така както сърбите не биха им я разказали. Хората повярваха, че ще се случи нещо добро и получих разрешение. Отидох в лагера. Там освен децата от Западните покрайнини имаше и 80 деца от Велико Търново и Свищов. Направих уроците по родолюбие, организирах им хайдушки игри, правихме беседи и дълго време след като приключвахме за дадения ден децата оставаха и искаха да им разказвам за хайдути и воеводи.

След това МОН получиха благодарствени писма и този път те се свързаха с мен и попитаха дали можем да направим същото нещо и в други лагери. След тези посещения започнах да получавам множество покани от различни градове у нас. Например ходенето в Свищов на празника на града беше следствие именно от един ученически лагер. Аз виждах, че съм оставил някаква следа у децата, но това не беше достатъчно. Не става с една кампания по време на лятото.

Помислих как можем да надградим. Видях, че лагерите не са много добре уплътнени като дейности за децата. Попитах отново това държавно дружество към МОН дали можем в някой целогодишен лагер да организираме постоянни дейности. Отново получих одобрение и започнахме с една голяма група доброволци в няколко седмици да работим в почивна база „Шумарица“. Успяхме да я развием с много тематични области свързани със старата ни и по-нова история, кът за бесарабските българи, стая за безопасност на движението, музей, в който съхраняваме сбирка от първата година на пътуващото читалище, малка политехническа работилница с радио апарати, телефони и телевизионни приемници. Много от децата не бяха виждали телефон с шайба.

Във всички тези зали правим беседи, организираме образователни игри. Децата, играейки научават за родната история и география. Те по съвсем друг начин ги приемат. Правим и хайдушки игри, които развиват сръчността, бързината и силата на участващите. Освен това гостуваме и по училища.

Всяка сутрин пускаме химна, вдигаме българския флаг и тогава отиваме да закусваме. Имаме още много занимания и ми е трудно да изредя всичко, което правим – турнири по шах, писане на есета, футбол....десетки са. С децата направихме еко пътека от лагера. Най-хубавото от всичко е, че понеже лагерът все пак е под шапката на държавното дружество към МОН цените, на които децата получават издръжката са достъпни, а тя включва три хранения на ден и настаняване. За следващи локации наскоро обиколих цялата страна и харесах две бази – една в Родопите и една в Пловдив, които могат да бъдат развити, като по тази в Пловдив вече сме започнали работа.

Много обществени личности използват патриотизма като средство за разделяне на хората у нас. Българи срещу турци, българи срещу роми, българи в България срещу българи в чужбина. Не смяташ ли, че патриотизмът трябва да обединява милеещите за България и как по-точно може да го направи?

За мое голямо съжаление хора, които говорят с езика на омразата успяха да натоварят прекрасната дума патриот с негативно съдържание. При нас на лагера са идвали десетки деца от смесени региони. Имало е деца от Силистренско и Родопите, които имат затруднение да говорят на български. Ние сме успели да намерим към тях път. Всичко е до правилния подход и когато децата видят, че ти не ги нападаш стават по-отворени и добронамерени. Всяка една общност, която ти нападаш се консервира в себе си. Напротив, ти трябва да подадеш ръка. Да кажеш:

„Абе, вие ходили ли сте във военното гробище на Тутракан? Знаете ли, че до Иван лежи Мохамед, до него е Георги и те там са равни. Лежат своя вечен сън един до друг, дали живота си заедно в окопите, бранейки тази страна“.

Нашите дядовци не са се делили. Ние не трябва да позволяваме политици да застават между нас и да ни насаждат омраза. Децата ме гледат с интерес. Никой не им е говорил така до момента.

Ето, вижте Левски. Чиста и свята република, в която всички да са равни. Не е делял хората на българи, гърци и турци. Хората са мечтали за това и ние трябва да го пазим и да не позволяваме да ни разделят. Децата се замислят и приемат тези думи. Това е пътят – чрез просвещение и примери от историята. Чрез това тези общности да са ангажирани и да знаят, че имат отговорността си в обществото и да допринасят за неговото развитие.

Каква е рецептата за това едно дете да расте щастливо в България, да уважава и обича своята страна и корени?

Синът ми е на 6 години и аз откакто беше 2-3-годишен го водя с мен по фолклорни събори и чествания. На 3 или 4 беше като го заведох на литийното шествие, което организираме всяка година. Ние в колата не слушаме радио, а пеем патриотични песни. Вече като порасна започнахме да рецитираме и стихотворения. Последно научи цялото стихотворение „Хаджи Димитър“, което едва ли много възрастни могат да рецитират. Може би е малко по-трудно да достигнем до децата, защото някои от по-старите произведения звучат леко архаично заради изразните средства в тях, които не се използват днес.

Но това е – децата от малки трябва да обикнат нашата история, език и наследство. Аз вечер на малкия му чета това, което аз чета. Може да не разбира съвсем всичко, но трябва да развие слух и съзнание към тези неща. Първо родителите имат отговорност, второ – в училище и детската градина, и на трето място, според мен трябва да се изгради една система от ученически лагери като нашия, която да запълни празнината на това, че много деца вече нямат село. Ние бяхме късметлии и щастливци, че израснахме на село и там освен игри, придобихме много важни знания и умения от нашите баби и дядовци.

С какво най-много се гордееш като българин и би искал да възпитаваш и други да се гордеят с това?

Имаме ли цял ден да изброявам (смее се)? Поводи за гордост намирам абсолютно всеки ден и навсякъде. Вчера видях един изключителен човек, който сам по себе си е повод за гордост. Най-вече се гордея с българите и техните постижения от миналото и настоящето. Колкото и да ни е красива страната, ако е опразнена от тези страхотни хора, то няма смисъл. Заради това аз мога да кажа, че се гордея с българите!

Ако материалът Ви е харесал, то можете да прочетете повече за Ивайло в сайта на моята кауза svobodni.bg. 

Патрик Смитьойс