Приключения

My planet Arrakis is so beautiful when the sun is low...

Когато започнах първото си сетивно градско пътуване беше по залез и това изречение не можеше да излезе от главата ми. И макар че София не е Аракис, не можех да се сетя да съм виждала по-красив залез или просто го виждах с нови очи. Но да се върнем в началото.

Не знам колко от вас са чували за Театър на сетивата, но смятам, че е нещо, което всеки трябва да преживее поне веднъж (макар че ако съдя по хората, които са ходили, почти никой не остава с един път). Повече за този вид сетивно преживяване може да прочетеш ТУК. Но докато Театърът на сетивата се играе на закрито и чрез него може да опознаеш различни сгради по нов начин, да изследваш подземия и покриви, докато изследваш себе си, сетивното градско пътуване се случва навън. На мен ми се случи за първи път наскоро, но някак все не успявах да събера мислите си по въпроса. Допреди малко, когато седях на дивана и се опитвах да не правя нищо (аз отделям специално време на това, тъй като имам твърде малко време да съм в абсолютен покой). Светлината от прозорците играеше по килима и по някаква причина ме върна към сетивното ми пътешествие.

Неведнъж съм казвала, че животът ми е магически реализъм и го вярвам - с всеки ден, с всяка случайност, с всяка синхроничност, с всеки вълшебен момент, с всяка случка, с всяка среща, с всяко чувство, с всяко ново преживяване - все повече и повече. Получих сетивната градска разходка като подарък за рождения си ден и доста се вълнувах, защото беше нещо ново и различно, нещо, което не бях правила никога и не знаех съвсем какво да очаквам. Нещо като нищо на света. Първият път се отложи заради лошо време, а на следващият тя беше част от един доста странен мой ден, в края на който дори не бях убедена, че всичко това се е случило.

Предизикателство е да се опиташ да разкажеш за нещо, така че и други да искат да го преживеят, като в същото време не разваляш изненадата и не разкриваш какво се случва по време на пътешествието. Сетивното градско пътуване е точно това - разходка през града, отвъд думите (мълчи се през цялото време), като разчиташ на сетивата си да те водят. Половината пътуване се случва на сляпо (със затворени очи и тъмни очила), докато в другата половина ти водиш (с помощта на някой от организаторите, разбира се). 

"Пътувания, в които се достига по-голяма дълбочина на осъзнаване и преосмисляне на пространството вън и вътре в нас.

Пътувания, в които си едновременно воден и водещ в лабиринт от символи и образи в самата тъкан на града, където сградите стават декори, а минувачите актьори в едно своеобразно представление, случващо се единствено ТУК и СЕГА."

В началото има опознавателна част, с която да се усетят нагласите на пътешествениците, след това се разделяте по двойки (за разлика от Театъра на сетивата, тук може да си както сам, така и да доведеш другарче) и тръгвате по непознат маршрут. Аз избрах първо да съм с отворени очи, за да добия представа как се случва всичко и не сгреших - видях залеза, влязохме на място, на което никога не бях стъпвала (а не очаквах въобще да се влиза някъде) и се почувствах подготвена за това, което предстои.

Сетивното пътуване включва не малко вървене (добре е да обичате разходките) и всичките ти сетива - когато не виждаш, усещаш всяка промяна в настилката, насочват те да доскосваш различни текстури, да опознаваш различни форми, да помирисваш различни аромати, да вкусиш нещо, да слушаш (и този път наистина да чуеш) ГРАДА.

В  представите ми София беше някакъв хаос, какофония от звуци, а се оказа точно обратното - София е хармония, симбиоза между жители и гости, между хората и заобикалящата ги среда.

Аз много обичам да се оглеждам за знаци и сега имах мое лично градско Таро - чуваш отделни думи и фрази от преминаващите хора, чудиш се какъв ли човек казва това, каквъ е смисълът. Най-важна част, когато си със затворени очи е да не ги отваряш. Което в началото е адски трудно - аз поначало имам проблем с пускането на контрола и ми е трудно да се доверя някой да ме води. Хубавото е, че поне вече имах опит от Театър на сетивата. Но да те водят из сграда е различно от по улиците - чуваш, че точно до теб минава кола или трамвай и не трябва да се паникьосваш, нищо че не знаеш къде си и какво се случва наоколо.

И в това е магията, а магията работи.

Макар че в началото погледнах лекичко 1-2 пъти и вървях супер странно и несигурно (за разлика от жената, с която бяхме заедно - тя сякаш просто се пусна по течението и много ѝ завиждах колко е отворена към цялото нещо, възхищавах ѝ се колко лесно се поддава и колко много дървета прегърна!) към края имах чувството, че това съм правила цял живот.

Едно от нещата, които според мен са най-важни в такъв вид преживяване е хем да се чувстваш сигурен и в безопасност (а тези хора винаги ме карат да се чувствам така, макар че са все различни и никога не ги познавам), хем да те оставят да опиташ да правиш нещо сам. В един момент те пускат - колко пъти сте се разхождали или тичали със затворени очи? - но знаеш, че са наоколо. Този баланс между зоната на комфорт и на дискомфорт е нещото, което мисля, че всеки трябва да изпита. Не защото на всяка цена ще му хареса или ще е неговото нещо, а защото си заслужава да пробваш.

Да се предизвикаш, да си с широко затворени очи и да паднеш в собствената си заешка дупка.

А то всичко си е твое - просто трябва да оставиш някой да те води, а ти сам да прецениш какво и как искаш да откриеш. В един момент се чувствах тотално изгубена, нямах идея накъде вървим, какво се случва. И тогава ти дават да усетиш нещо, топло или студено, грапаво или гладко, живо или от камък, и имаш "аха!" момент, след това отново се изгубваш. И така в продължение на 2 часа обикаляш град, който е твой, но и напълно непознат. Обичам София (не само защото живея в центъра, но и това помага, обичах я и като живеех в Люлин) и обожавам да я преоткривам, да се изживявам като турист дори на места, които са ми до болка познати.

Защото винаги има нещо ново, а понякога се оказва, че всичко е ново. След това и ние сме нови - същите, но по-различни.

След края на пътешествието накратко участниците споделят впечатленията си и просто си личеше колко много им е харесало - нямаше нужда да го казват, цялото им същество го излъчваше. Чувстваш се някак спокоен, в мир със себе си и света (а това наистина е рядкост). Ако решите да се впуснете в това приключение, трябва да подходите без предразсъдъци и очаквания - ще бъде странно, абсурдно, нелепо, радостно, пък може и тъжно, ще имате много емоции на куп или пък може и нищо да не усетите.

Каквото и да (не) се случи трябва да знаете, че всичко това сте вие - и от вас зависи как ще го преживеете. 

Заглавна снимка: Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia